Бог ни давал точно толкова, колкото можем да понесем. Да стреля тогава, вече ми е все тая. От ножове в гърба и стъкла под нозете кръв не ми остана, от товар на раменете вече едвам дишам. От тук нататък какво? Още.

Вече не ме е страх.

Аз не вярвам в утрешния ден.
Аз не вярвам, чеще бъде хубаво.
Нямам мечти.
Нито цели.
Дори и въжделения.

Само сънища.

Притиснат съм до стената, но повече няма да отстъпя. Не защото не може. Защото не искам.