Рано или късно в живота ти се появява момент, който те научава, че светът нито започва, нито пък свърша с теб самия. Някои научават това рано, други късно; и болезнено.
Един от най- хубавите дни от живота ми е този, в който осъзнах, че моите стремежи и амбиции са просто част от вътрешния ми свят и не съществуват извън него, просто една от опциите да съществуваш в мир със себе си. Трябва да призная, че този ден беше един от миговете, в които съм се чувствал най- тъжен, но това не променя факта, че урокът е безспорно един от най- полезните досега.
Сега съм малко по- спокоен. Пак съм си аз- с амбициите, със страховете, с маниите, с лудостта на моменти дори, но съм по- спокоен. Повече слушам другия, повече се интересувам от хората около себе си. И по- открито и по- истински ги обичам.
Човекът, който ме кара плача уж без причина, вече е само част вътрешния ми мир, ала ще я има винаги там. Приживе не можах да осъзная колко я обичам. Още я обичам и знам, че няма да спра. Не ми е тъжно, че не съм й споделил това, сигурен съм, че тя го усещаше, макар и аз да не го бях доразбрал съвсем. Благодарен съм й обаче, че посмъртно ме научи да бъда много повече себе си с другите. Сигурен съм, че щеше да се гордее с това, което съм в момента- все така целеустремен, но малко по- уверен, малко по- смел, малко по- искрен и далеч по- истински. Какво по- хубаво от това да накараш някого когото обичаш да се гордее с теб?
