Толкова отдавна не съм писал, че google са променили цялостния интерфейс на blogger и изобщо не мога да се ориентирам.
Попаднах на стихотворението на Вапцаров "Кино". Няма да се правя на пионер и да твърдя, че в гимназията го разбирах. Нищо не хващах, сигурно и сега нищо не хващам, но поне ми звучи по- познато.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=167&Level=1
Хвърли един поглед, не се мре от това( ;
Идеята на стихотворението е, че това, което виждаме по вносните киноленти и реалността(поне в Царска България) са две различни неща. Вапцаров твърди, че преди има няма 100 години не са срещали любимите си в лимузини и че като цяло обикновеният човек не е бил милионер, който случайно среща проститутка, която, вместо да го ошушка като за последно, взема, че и тя се влюбва в него(познайте филма).
Мисълта ми обаче не е за това, а по- скоро, че за по- малко от 100(с полагане на действителни усилия- за около 20 години) успяхме да се приближим много повече до лъва на Метро и да се разграничим от комунистически ретроградния Никола. Утвърждаване на демократични ценности би казал един, втори би ревнал "американизация", трети..третият просто би написал "кур" на страната и би си тръгнал. Останалите дори няма да си направят усилие да чуят това, което се говори, камо ли пък да прочетат дълбокомисления коментар на стената.
Моето мнение е, че вече ценим повече лимузините, отколкото любовта си. Не че и любимите нямат участие в това, защото ценностите са не само в моята или в твоята глава, някои - да, но повечето са отражение на обществото или по- скоро на липсата на такова.
За днешния българин Джон и Грета са много по- познати от Никола и омачкананото в ръка билетче с конника на Крум. Всички ние искаме да поливаме дръвче в хола и то да ражда пари, да щракаме с пръсти, но да не ги мърдаме за друго и на Вуте къщата да гори. Няма да цитирам любими шансони на laissez faire манталитета у нас(1994-), разпротранявани най- вече откъм димитровградския регион. Факт е, че дори статистиката за семействата у нас намалява, защото хората изобщо отказват да се женят, камо ли пък да тръгнат да се развеждат. За мен това показва, че се превръщаме в егоисти, в единация- група от хора, живеещи сами за себе си, със стремеж да използват другия, но не и да споделят. Затова разводите са повече, затова новосъздадените семейства са по- малко, затова няма деца. Факт е и че хора умират всеки ден по пътищата и всички продължаваме да караме безумно, но когато едно средно земетресение заплаши да ни развали кочината, всички изпаднахме в паника. Лошо е когато ти пука повече за кочината, отколкото за теб. Още по- лошо е, когато ти пука само за кочината.
Брутална гротеска- 7 милиона удавници се опитват да се качат на хлъзгава скала, на която има място за 10 човека. А на 5 метра от тях има остров, на който има място за всички. Но никой не върви натам.
Не ме разбирайте, погрешно, не изпитвам нито носталгия по бетоненираното минало, нито пък прекалена любов към продажното настояще. Вълнува ме друг въпрос:
Къде е човечността? Къде е любовта? Кажете.
Това е то. Това е драмата.
Останалото- е измама.
