...

Давил ли си се?

Усещането е доста странно. Никога, когато влизаш във водата не си казваш "Е да, ама сега ще си ебе майката". Понякога точно това става. После по някакъв начин водата те увлича, нямаш дъно, нямаш представа какво да правиш, паникьосваш се и почваш всячески да драпаш.

Няколко пъти ми се е случвало досега, един помня отчетливо.

Никога не съм могъл да плувам, липсва ми координация, липсва ми спокойствие, а и след известно време във вода започва зверски да ме боли глава. Въпреки всичко това, от дете нямам  никакъв страх от вода и така натрупах известен стаж в давенето.

Почти винаги вадя голям късмет. Още като започна да се паникьосвам и да махам с ръце, се намира някой, който да ми подаде ръка или нещо, за което да се хвана. Веднъж обаче беше различно. Даже сега, като се сетя, ме побиват тръпки.

Бях малък, на една почивка с нашите и техни приятели и колеги в една хижа в планината. Близо до хижата една река беше издълбала скатовете на планината и на места вместо до глезен, водата беше 2-3 метра дълбока. Другите татковци бяха намерили едно местенце за плажуване, където ползваха една дупка в ската за водна пързалка. Беше доста готино, защото в дупката се падаше рязко и наистина имаш усещането, че си във водна пързалка. Този ден нашите бяха решили, че не искат да идват с мен и ме бяха оставили на брат ми, който също беше решил, че не иска да се занимава с мен и...бях останал сам. Въртенето, подскачането, ровенето и всякакви други детски игри омръзват, а и...като гледаш всички останали хлапета да се пускат с татковците си в дупката, иска ти се и на теб да сториш същото. Борих се с идеята известно време, а и ме беше срам да питам някого от възрастните и се реших да се пусна сам.

Видях, че известно време никой не е скачал на "пързалката" и прецених, че това е моя момент. Скочих.

Изведнъж усещаш, че си в капан. Оказа се, че дупката е дълбока повече отколкото висок бях аз. Опитвах се да отскоча с крака, но успях единствено да си поема дъх, а и водата, която се влива по склона те бута надолу. Започнах да драпам с ръце, да се хвана за скалата и да се покатеря по нея. Не се получаваше, течението беше огладило склона до максимум. Отчетливо си спомням как се опитвах да се хвана за някаква пукнатина и да се избутам по нея нагоре. Не се получи.

Накрая спираш да взимаш решения и просто да махаш с ръце, пък каквото стане. Мисля, че през цялото време съм викал, поне струва ми се логично, макар че спомените ми са по- скоро картинни. В един момент водата започва да става все по- прозрачна, слънцето започва да пече все по- силно, картината започва да става все по- красива. Тогава знаеш, че не ти остава много. Ясно усещаш, че нямаш повече сили, че нямаш никакви сили, че да спреш е въпрос на секунда, две, максимум три. Правиш мах с лява ръка нагоре, правиш мах с дясна ръка нагоре, но все по- вяло, все по- слабо...

Тогава ме издърпаха.

Един от възрастните ме беше видял и ме извади. Късмет.

Не си спомням да се е налагало да ми оказват първа помощ или пък да се съм припадал. Просто ме извадиха и дишах. После ме беше много срам, задето съм се давил.

Нашите ми се накараха, брат ми ми се разсърди, защото съм го прецакал да му се карат и на него, а с другите деца ме беше срам да говоря. Странно. Но от реката продължи да не ме страх.

http://www.youtube.com/watch?v=FJPmYmCb5XY&feature=related

слагам това тук, защото после ще го загубя.което ще е жалко.

толкова
толкова
жалко.