Хубавото на историята е, че е тотално истинска и неподправена. Разказаха ми я вчера и си мисля, че е толкова чаровна, че даже няма смисъл да сменям имената на хората. А и...така и иначе не им знам бекграунда, пък и те не подозират за моето съществуване, така приликата с действителни лица и събития е налице, истороията е част от приликата, ала самите хора съвсем- не.

Става въпрос за Мария от Пловдив. Ако не я познаваш, не бери грижа, и аз не я познавам. Та споменатата вече госпожица живее от доста време в Калифорния. Знам за нея, защото е приятелка на една приятелка- били много близки като деца, после- една гимназия, в последствие се поразделили заради университети и други такива занимаващи ги неща, но не загубили връзка. Писали си от време на време мейли, малко скайп, когато се засекат, общо взето не губели контакт. Моята близка, заради която знам за събитието е тук в София, а Мария е малко по- надалеч- в Калифорния. Работата е такава, че за да вземе постоянно пребиваване не трябва да напуска страната и от вече 4-5-6-7 години не се е прибирала тук и в момента единствената връзка с нея са онлайн платформите.

Не мога да ти кажа с какво се занимава Мария. Най- вероятно учи нещо, а паралелно с това и работи, за да се издържа. Сигурно няма никакво свободно време, а и съм чувал, че в Щатите отношенията с хората не са като отношенията тук. Така или иначе, при денонощие от само 24 часа и при график като споменатия от мен, най- вероятно на момичето грам не й е лесно.

Та въпросната Мария сигурно няма много свободно време. Но пък за сметка на това когато й остане такова, кара сърф.

Един ден нашата героиня, която е съвсем жива и от плът и кръв дори и в момента, отишла да покара в океана и там срещнала някакъв непознат. Заговорили се. Тя се представила, той дал някакъв прякор, с който бил свикнал да се обръщат към него и не щеш ли, разговорът потръгнал. С времето тези двамата все повече се опознавали и все повече се харесвали, откривали неща, които ги свързват. Кой знае, сигурно първоначално покрай сърфа, а после покрай нещо друго, но хората намерили общ език. На някакъв етап на нея й звъннал телефонът и някой от България я занимал с нещо. Мария отвърнала на български, а след като приключила разговора, открила, че човекът, с когото разговорите вървяли тъй учудващо добре, също го владеел.

Защото се казва Димитър и е от Пловдив.

Те сега са там и са заедно. А светът бил широк и защото Пловдив им е тесен, се намират надалече.

Първоначално се сетих за Вапцаров и за неговите Джон и Грета, които се срещат на завоя с лимузини. Звучи също толкова невероятно и отдалечено. Но в днешно време драмата явно е не само как и за кого, а също и тук и там, където.

А за тия двамата, чиито имена така нетактично не скрих, се надявам някой някога някъде да направи филм.Кой знае, може на български да го разберат повече хора.

...

Така като се опитвам да пиша, мисля за 2012 като за някакъв странен сън на приливи и отливи, от който донякъде съм щастлив, че се събуждам. Особено предвид факта, че идва ново начало.  Като цяло след август усещането ми беше като че пропадам, а всъщност май съм се изкачвал. Оттук нататък следват страшно много начертани на салфетка планове и само от мен и хората около мен зависи кои от тях и докъде ще  се осъществят. Това искам да правя през 2013.

Хубавото на Новата година е, че този път съвпада с новото Начало. Каквото и да предстои, със сигурност ще е различно. Какво по- хубаво?

...

Толкова шумен беше, толкова тихо си тръгна. Чак ме е страх, че е истина.

Почивай в мир.

...

Давил ли си се?

Усещането е доста странно. Никога, когато влизаш във водата не си казваш "Е да, ама сега ще си ебе майката". Понякога точно това става. После по някакъв начин водата те увлича, нямаш дъно, нямаш представа какво да правиш, паникьосваш се и почваш всячески да драпаш.

Няколко пъти ми се е случвало досега, един помня отчетливо.

Никога не съм могъл да плувам, липсва ми координация, липсва ми спокойствие, а и след известно време във вода започва зверски да ме боли глава. Въпреки всичко това, от дете нямам  никакъв страх от вода и така натрупах известен стаж в давенето.

Почти винаги вадя голям късмет. Още като започна да се паникьосвам и да махам с ръце, се намира някой, който да ми подаде ръка или нещо, за което да се хвана. Веднъж обаче беше различно. Даже сега, като се сетя, ме побиват тръпки.

Бях малък, на една почивка с нашите и техни приятели и колеги в една хижа в планината. Близо до хижата една река беше издълбала скатовете на планината и на места вместо до глезен, водата беше 2-3 метра дълбока. Другите татковци бяха намерили едно местенце за плажуване, където ползваха една дупка в ската за водна пързалка. Беше доста готино, защото в дупката се падаше рязко и наистина имаш усещането, че си във водна пързалка. Този ден нашите бяха решили, че не искат да идват с мен и ме бяха оставили на брат ми, който също беше решил, че не иска да се занимава с мен и...бях останал сам. Въртенето, подскачането, ровенето и всякакви други детски игри омръзват, а и...като гледаш всички останали хлапета да се пускат с татковците си в дупката, иска ти се и на теб да сториш същото. Борих се с идеята известно време, а и ме беше срам да питам някого от възрастните и се реших да се пусна сам.

Видях, че известно време никой не е скачал на "пързалката" и прецених, че това е моя момент. Скочих.

Изведнъж усещаш, че си в капан. Оказа се, че дупката е дълбока повече отколкото висок бях аз. Опитвах се да отскоча с крака, но успях единствено да си поема дъх, а и водата, която се влива по склона те бута надолу. Започнах да драпам с ръце, да се хвана за скалата и да се покатеря по нея. Не се получаваше, течението беше огладило склона до максимум. Отчетливо си спомням как се опитвах да се хвана за някаква пукнатина и да се избутам по нея нагоре. Не се получи.

Накрая спираш да взимаш решения и просто да махаш с ръце, пък каквото стане. Мисля, че през цялото време съм викал, поне струва ми се логично, макар че спомените ми са по- скоро картинни. В един момент водата започва да става все по- прозрачна, слънцето започва да пече все по- силно, картината започва да става все по- красива. Тогава знаеш, че не ти остава много. Ясно усещаш, че нямаш повече сили, че нямаш никакви сили, че да спреш е въпрос на секунда, две, максимум три. Правиш мах с лява ръка нагоре, правиш мах с дясна ръка нагоре, но все по- вяло, все по- слабо...

Тогава ме издърпаха.

Един от възрастните ме беше видял и ме извади. Късмет.

Не си спомням да се е налагало да ми оказват първа помощ или пък да се съм припадал. Просто ме извадиха и дишах. После ме беше много срам, задето съм се давил.

Нашите ми се накараха, брат ми ми се разсърди, защото съм го прецакал да му се карат и на него, а с другите деца ме беше срам да говоря. Странно. Но от реката продължи да не ме страх.

http://www.youtube.com/watch?v=FJPmYmCb5XY&feature=related

слагам това тук, защото после ще го загубя.което ще е жалко.

толкова
толкова
жалко.

Имам малко работа за вършене. Имам сили, не ми липсва и мотивация.

Осъзнавам, че съм се фокусирал и че така е редно. Липсват ми някои други неща, но няма как. Липсват ми и някои хора, но отново няма как.

Всичко с времето. В случая времето е по- скоро на моя страна. Факт е, че дори и да ми се наложи да се занимавам с това отново, няма да е трагедия, напротив- крайно интересно ми е. На още по- силно основание усещам, че по- скоро не очаквам такъв развой на събитията. За сигурност обаче са ми необходими още малко работа, малко повече късмет и положително отношение.

Предстои да хвърлим заровете.
--------------------------------

В интерес на истината, мислех си, че ще далеч по- трудно и дори непоносимо. Факт, човек може много повече, дори отколкото си представя.

В момента правя първата стъпка. Следващите са ми далеч по- важни, но без тази не може.

Знам, че като всеки човек, имам път. Мисля, че започвам да го намирам.  Да видим.

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                      тъмен,

да, нашто

        ярко

           слънце

                ще просветне.

Аз съм оптимист. Когато си притиснат до стената, не ти остават много други възможности. 

,,,

Кажи: разбираш ли лъжата

на тия гибелни мечти?

- А! истината и лъжата

са кръг - и в него кръг си ти!

"До всички. За това, че умирам, моля ви не обвинявайте никого, не клюкарствайте. Покойникът ужасно ненавиждаше подобни неща. Мамо, сестри мои и приятели, простете това не е начин (другиго не съветвам да постъпи така), но нямам друг изход. Лиля - обичай ме. Другарю, правителство, моето семейство това са Лиля Брик, мама, сестрите ми и Вероника Витолдовна Полонская. Ако им устроиш сносен живот - благодаря. Започнатите стихове предайте на семейство Брик, те ще ги подредят. Както се казва "инцидентът е приключил", любовната лодка се разби във битието. С живота съм в разпра и няма защо да пресмятам беди и взаимни обиди. Бъдете щастливи! Владимир Маяковски, 12.IV.30 г."

Доста интересни последни редове от автора на:

Когато всички за ада или за рая заминат,

ще се направи и равносметката, и обзора –

помните ли,

през 1916 година

от Петроград изчезнаха красивите хора.

1916

Струва си да се хвърли едно око. И на поезията, и на историята.  

...

Преди време си почесах езика с приятели на тема образование. После попаднах на ето тази лекция:

http://www.youtube.com/watch?v=zDZFcDGpL4U

Колко е трудно да се осъществи всичко в лекцията, това е съвсем различна тема на разговор. Да не говорим, че има идеи, които са обречени да не видят реализацията си на практика( Световното господство на Пролетариата). 

Както и да е, мисълта ми не е за това колко убийствено много ресурси са необходими, за да има що годе читаво средно образование у нас. По- скоро ме вълнува какво е толкова наложително да се промени.

Попаднах на статия в webcafe и ми направи впечатление, че момчето, което пише е на 17 години и отношението му към заобикалящото го училище до голяма степен съвпада с моето преди 6 години. С две думи- там прекарваш половината време от деня си, а в половината от това време усилията ти са насочени в това да не заспиш и да си даваш вид, че всъщност нещата, които говорят много те интересуват. Пълна загуба на време. Най- добрия урок, който научих е, че трябва да си избера работа, която да обичам, защото иначе ще се побъркам. Защото в училище с мен се случваше точно това, което се случва на човек с работа, която мрази- клинчиш, мотаеш се, даваш си вид, че вършиш нещо, а всъщност само отбиваш номера.

В какво се състои проблемът?

Позволявам си да твърдя, че има проблем, при това сериозен, защото не само хората от моя набор, но и 6 години по- малките от мен виждат едни и същи грешки в системата. Просто на участващите все още в нея им е по- трудно да ги формулират, защото им липсва дистанцията на времето. На по- големите от нас пък най- вероятно са им останали само спомените за първата целувка/цигара/бира и тн и ни се чудят какво толкова мразим на това толкова хубаво време. И понеже от тях зависи нещо да се промени, нещата буксуват.

Проблемът всъщност е в това, че училището не е насочено към учениците. Център на средното образование в момента у нас е "предаването на материала". Накратко това означава, че учителят трябва да влезе в час, да предаде определена бройка уроци, пък който разбрал, разбрал, браво на детето. Останалите сами са си виновни, защото урокът е предаден, пък те...а бе, ще се разберем на родителската среща. (Впрочем родителите ми отказваха да се срещат с половината ми учители, особено с тия, които сипеха похвали по мой адрес)

В университета положението също е горе долу така, но там се разчита, че хората са достатъчно осъзнати и ще си погледнат нещата после. Нещата там са по- сложни, но пък и се очаква, че имаш интерес да учиш това, защото ще го работиш, т.е. ако искаш да си добър в нещо- ще си погледнеш нещата в последствие. На практика не това са мотивите- т.е. всички четат в сесията, защото изпитите трябва да се вземат, но нямам дистанцията на времето, за да мога да дам адекватна оценка на университетското си образование(а и съм до голяма степен доволен от повечето неща). 

В училище това няма как да проработи- срещу теб има хормонално дисбалансирани деца, които, ако по някаква неосъзната от тях предразположеност не харесат материята, няма как да ти обърнат внимание. Освен това материята не е насочена разбираемо към тях- присъствал съм на редица часове, в които преподавателят влиза, пише някакви точки на дъската, изпява някакви работи и с това се приключва. Да не говорим за споровете "написахте ли си домашното", които траят половината учебен час. Абсолютно губене на време.

 

Накрая се получава така, че от 7:30 до 13:10(г/д тогава приключваха 7 часовите дни) съм присъствал на първите два часа, в които ми се е спяло, та две не виждам, голямо междучасие, в което съм пил по кафе с хора, и някакви следващи часове, в които се е спорело аджаба Пешо(друго е името на момчето) защо не си е научил урока по математика. Е, добре де, Пешо в момента е в Художествената академия и учи сценография, някак си, за мен е абсолютно разбираемо да не отбира нищо от математика. Дори и основите.

Цялото това мрънкане от моя страна има някаква насока, все пак. Мисълта ми не е в това какви са грешките и колко ужасно беше. И аз имам разни първи неща в училище, които ми харесаха. Но и за това не ми се говори. Интересува ме по- скоро какво може да променим, за да направим така, че нашите деца да излязат една идея по- грамотни и ориентирани, отколкото ние излязохме след Абитуриентския бал.

Преди всичко ми се струва, че трябва да се промени центъра. Ученикът е главна цел на училището. Това означава, че трябва да изнамерим подход, в който да търсим качествата на децата от малки. Помагайки им в развитието на силните им страни, може да им простим за слабите. Защото който разбира от история, надали ще покаже същия потенциал във физиката. Не е ценно да излезем с еднакво незнание. Ценно всеки да развие това, в което е добър. Вярно е, трябва да се преработят стандартите, което е бая работа, но пък е за добро. Защото на мен нямаше да ми тежи да влизам в 3 блока история, но да нямам нито един час физика седмично. Аз така или иначе на практика не съм имал, защото за 6 години обучение по физика, нищо не научих. Ама нищо.

Второто, което ми се струва адски важно е разформироването на паралелките. Това се практикува в някои от училищата(мисля 91ва немската гимназия). Провеждането на вътрешни изпити всяка година ще доведе то това, че ще се разбере кой колко добре се е справил с материала. Т.е. силните по едни предмети ще имат по- високи оценки по тях, а и най- вероятно по- слаби по други предмети. Това може да бъде основа на ротация по интереси. Т.е. добрите в една материя да бъдат групирани в паралелка на база резултатите им от предходната година( или да стигнем по- далеч- срок). Ще им се преподава, разбира се, повече от това, в което са силни и ще имат по- дълбоки познания накрая т.е. по- добра основа. Няма пречка да развиеш по-добри познания в няколко области. Ако нивото ти е по- високо, ще учиш с едни хора по едната материя, а с други- в другата. Вярно е, графикът ще се прави малко по- трудно,  но сериозен ли е подобен контрааргумент? А социализацията? Каква по- добра социализация от това. Ако се змаислите, тази система дава по- добър шанс да познавате всички деца в училище, отколкото всяка друга. Освен това групирането по интереси и опасността следващата година да не си в силна група ще стимулира децата към развитие. Вярно е, ще има и такива, които изобщо нищо няма да научат по никоя материя. Но...и в моето училище при сегашното развитие имаше такива. И сигурно продължава да има. 

Третото много важно нещо е да се спортува. Спортът дава дисциплина и здраве. Дали ще се организира с подобряване на базата, дали със създаването на общински центрове, които да се наемат от училищата за няколко часа, а в останалото време да функционират чрез абонати( и да се издържат по този начин), вече е съвсем различна тема на разговор. От нещата, които изброих досега, това е единственото, което не е чисто организационно и наистина изисква финансов, а не ментален ресурс.

Следващо по важност е заработването на кариерни центрове и работа с училищния психолог. Веднъж осъзнали и поразвили малко потенциала си, време им е да го насочат. Повечето деца не могат да се справят с това сами. По- добре е с тях да се занимава професионалист, отколкото  родителите им, които най- вероятно ще се опитат да им струпат нереализирани свои мечти. Това също е финансовоемко, но ако няма средства, но има желание, може да се организират скайп разговори със специалисти, а може да се използва и училищния психолог.

Не искам да казвам, че именно това трябва да се случи. Това просто е моята визия за едно училищно образование, което ще дава малко по- добри резултати. Не искам да се съгласявате с мен.  Напротив, искам да видя по- добри идеи от моите. Особено приложени в практиката. 

...

Вчера осъзнах, че човекът е най- абсурдното същество което съществува на планетата. Всеки един друг вид полага усилия за да се адаптира към заобикалящите го условия и по този начин да живее по задоволителен начин, като освне това си осигури и потомство.

Малко ще ми е трудно да успея на прима виста да изразя мисълта си, но ще опитам.

Човекът, единствен от всички видове, създава свой собствен свят, толкова сложен и объркан, че дори на екземплярите от този вид са им нужди поне 25 години за да се адаптират към него. И цифрата се увеличава.

Честно казано, в тази връзка винаги съм се изумявал на хората, които вярват във величието на вида ни- как сме на върха на цялата еволюция и, видиш ли, едва ли не вече ние направляваме процеса. Не отричам, че е възможно, но си мисля, че от гледна точка на слънчевата система, камо ли на целия Космос, ние сме толкова незначителни, че звучи просто абсурдно да се дискутира подобна тема.

По- скоро съм склонен да повярвам, че ние сме изградени от клетки. Ако приемем това, което сме учили в часовете по биология за чиста монета, можем да заключим, че най- вероятно и ние сме част от нещо по- висше. Ние дори не го осъзнаваме, което от една страна е по- добре, а от друга е повече от логично. Съмнявам се, че епителните клетки имат представа какво е бъбрек. И така, част от нещо по- висше, ние просто изпълняваме функцията, която имаме. Най-вероятно и ние сме някаква форма на клетка, или орган, може би тъкан. Нещо, под някаква форма наподобяващо на изграждащите нас микрофигури.

Както казах по- рано, малко ми е трудно да изразя мисълта си достатъчно логично и последователно, защото самият аз съм малко объркан в разсъжденията си, но нека продължим напред. За милиони милиони години планетата Земя е претърпявала някакво развитие, направлявано от самата нея в ход, чиято дълбока логика до ден днешен ние не можем да си обясним. Ще пропусна урока по практическа еволюция и ще стигна до там, че някъде по средата на процеса се появяваме ние. С какво сме толкова специални всъщност?

Можем да заключим, че ние сме първият вид, който не нагажда себе си към природата, а природата към себе си. 

Не мислите? Само погледнете всичко около вас. Точим петрола от недрата на земята, за да произвеждаме гориво, с което замърсяваме въздуха. Сечем де що има дърва, за да правим хартия, а и да освобождаваме място за себе си  и още безброй, безброй примери.

Простете ми слабата подготовка по биология, но в съзнанието ви кой е първият организъм, който малко ви напомня за нашата дейност? Вирусите? Паразитите? Мне. Всички те са външни за организма тела.

Раковите клетки. 

Това са клетки на организма, които по необяснима до ден днешен за нас причина мутират и започват да унищожават организма, комуто са предназначени да служат. Те изсмукват ресурсите на организма и се развиват до окончателното му унищожение. И своето.

Братко, ти плъх виждал ли си? Не? Огледай се, има ги толкова много сред хората.

Вярвам, че животът предлага на всеки един от нас точно толкова залези, колкото и изгреви. Само от теб зависи кое ще ти остави впечатление и ще запомниш. А аз...аз от толкова време проспивам изгрева, че вече не съм сигурен дали още съществува.

on Салман Рушди- "Харун и морето от приказки"

Опитвам се да си спомня един цитат, не се сещам чий и не се сещам какъв точно. Идеята се въртеше около това, че едноклетъчното и да го позлатиш, и в самолет да го качиш, и света с него да обиколиш, няма да стане по- сложен организъм. Май няма нужда всъщност да намирам оригинала...За Бога, хора, уважавайте се!(;

...

Толкова отдавна не съм писал, че google са променили цялостния интерфейс на blogger и изобщо не мога да се ориентирам.

Попаднах на стихотворението на Вапцаров "Кино". Няма да се правя на пионер и да твърдя, че в гимназията го разбирах. Нищо не хващах, сигурно и сега нищо не хващам, но поне ми звучи по- познато.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=167&Level=1

Хвърли един поглед, не се мре от това( ;

Идеята на стихотворението е, че това, което виждаме по вносните киноленти и реалността(поне в Царска България) са две различни неща. Вапцаров твърди, че преди има няма 100 години не са срещали любимите си в лимузини и че като цяло обикновеният човек не е бил милионер, който случайно среща проститутка, която, вместо да го ошушка като за последно, взема, че и тя се влюбва в него(познайте филма).

Мисълта ми обаче не е за това, а по- скоро, че за по- малко от 100(с полагане на действителни усилия- за около 20 години) успяхме да се приближим много повече до лъва на Метро и да се разграничим от комунистически ретроградния Никола. Утвърждаване на демократични ценности би казал един, втори би ревнал "американизация", трети..третият просто би написал "кур" на страната и би си тръгнал. Останалите дори няма да си направят усилие да чуят това, което се говори, камо ли пък да прочетат дълбокомисления коментар на стената.

Моето мнение е, че вече ценим повече лимузините, отколкото любовта си. Не че и любимите нямат участие в това, защото ценностите са не само в моята или в твоята глава, някои - да, но повечето са отражение на обществото или по- скоро на липсата на такова.

За днешния българин Джон и Грета са много по- познати от Никола и омачкананото в ръка билетче с конника на Крум. Всички ние искаме да поливаме дръвче в хола и то да ражда пари, да щракаме с пръсти, но да не ги мърдаме за друго и на Вуте къщата да гори. Няма да цитирам любими шансони на laissez faire манталитета у нас(1994-), разпротранявани най- вече откъм димитровградския регион. Факт е, че дори статистиката за семействата у нас намалява, защото хората изобщо отказват да се женят, камо ли пък да тръгнат да се развеждат. За мен това показва, че се превръщаме в егоисти, в единация- група от хора, живеещи сами за себе си, със стремеж да използват другия, но не и да споделят. Затова разводите са повече, затова новосъздадените семейства са по- малко, затова няма деца. Факт е и че хора умират всеки ден по пътищата и всички продължаваме да караме безумно, но когато едно средно земетресение заплаши да ни развали кочината, всички изпаднахме в паника. Лошо е когато ти пука повече за кочината, отколкото за теб. Още по- лошо е, когато ти пука само за кочината.

Брутална гротеска- 7 милиона удавници се опитват да се качат на хлъзгава скала, на която има място за 10 човека. А на 5 метра от тях има остров, на който има място за всички. Но никой не върви натам.


Не ме разбирайте, погрешно, не изпитвам нито носталгия по бетоненираното минало, нито пък прекалена любов към продажното настояще. Вълнува ме друг въпрос:
Къде е човечността? Къде е любовта? Кажете.

Това е то. Това е драмата.
Останалото- е измама.

...

Рано или късно в живота ти се появява момент, който те научава, че светът нито започва, нито пък свърша с теб самия. Някои научават това рано, други късно; и болезнено.

Един от най- хубавите дни от живота ми е този, в който осъзнах, че моите стремежи и амбиции са просто част от вътрешния ми свят и не съществуват извън него, просто една от опциите да съществуваш в мир със себе си. Трябва да призная, че този ден беше един от миговете, в които съм се чувствал най- тъжен, но това не променя факта, че урокът е безспорно един от най- полезните досега.

Сега съм малко по- спокоен. Пак съм си аз- с амбициите, със страховете, с маниите, с лудостта на моменти дори, но съм по- спокоен. Повече слушам другия, повече се интересувам от хората около себе си. И по- открито и по- истински ги обичам.

Човекът, който ме кара плача уж без причина, вече е само част вътрешния ми мир, ала ще я има винаги там. Приживе не можах да осъзная колко я обичам. Още я обичам и знам, че няма да спра. Не ми е тъжно, че не съм й споделил това, сигурен съм, че тя го усещаше, макар и аз да не го бях доразбрал съвсем. Благодарен съм й обаче, че посмъртно ме научи да бъда много повече себе си с другите. Сигурен съм, че щеше да се гордее с това, което съм в момента- все така целеустремен, но малко по- уверен, малко по- смел, малко по- искрен и далеч по- истински. Какво по- хубаво от това да накараш някого когото обичаш да се гордее с теб?

...

Знам точно как се чувствам и точно как да го изразя.

Предпочитам обаче да замълча.

И намирам за най- редно това.