четвъртък, 27 септември 2012 г.

"До всички. За това, че умирам, моля ви не обвинявайте никого, не клюкарствайте. Покойникът ужасно ненавиждаше подобни неща. Мамо, сестри мои и приятели, простете това не е начин (другиго не съветвам да постъпи така), но нямам друг изход. Лиля - обичай ме. Другарю, правителство, моето семейство това са Лиля Брик, мама, сестрите ми и Вероника Витолдовна Полонская. Ако им устроиш сносен живот - благодаря. Започнатите стихове предайте на семейство Брик, те ще ги подредят. Както се казва "инцидентът е приключил", любовната лодка се разби във битието. С живота съм в разпра и няма защо да пресмятам беди и взаимни обиди. Бъдете щастливи! Владимир Маяковски, 12.IV.30 г."

Доста интересни последни редове от автора на:


Когато всички за ада или за рая заминат,
ще се направи и равносметката, и обзора –
помните ли,
през 1916 година
от Петроград изчезнаха красивите хора.

1916

Струва си да се хвърли едно око. И на поезията, и на историята.  

неделя, 16 септември 2012 г.

...

Преди време си почесах езика с приятели на тема образование. После попаднах на ето тази лекция:

Колко е трудно да се осъществи всичко в лекцията, това е съвсем различна тема на разговор. Да не говорим, че има идеи, които са обречени да не видят реализацията си на практика( Световното господство на Пролетариата). 

Както и да е, мисълта ми не е за това колко убийствено много ресурси са необходими, за да има що годе читаво средно образование у нас. По- скоро ме вълнува какво е толкова наложително да се промени.

Попаднах на статия в webcafe и ми направи впечатление, че момчето, което пише е на 17 години и отношението му към заобикалящото го училище до голяма степен съвпада с моето преди 6 години. С две думи- там прекарваш половината време от деня си, а в половината от това време усилията ти са насочени в това да не заспиш и да си даваш вид, че всъщност нещата, които говорят много те интересуват. Пълна загуба на време. Най- добрия урок, който научих е, че трябва да си избера работа, която да обичам, защото иначе ще се побъркам. Защото в училище с мен се случваше точно това, което се случва на човек с работа, която мрази- клинчиш, мотаеш се, даваш си вид, че вършиш нещо, а всъщност само отбиваш номера.

В какво се състои проблемът?

Позволявам си да твърдя, че има проблем, при това сериозен, защото не само хората от моя набор, но и 6 години по- малките от мен виждат едни и същи грешки в системата. Просто на участващите все още в нея им е по- трудно да ги формулират, защото им липсва дистанцията на времето. На по- големите от нас пък най- вероятно са им останали само спомените за първата целувка/цигара/бира и тн и ни се чудят какво толкова мразим на това толкова хубаво време. И понеже от тях зависи нещо да се промени, нещата буксуват.

Проблемът всъщност е в това, че училището не е насочено към учениците. Център на средното образование в момента у нас е "предаването на материала". Накратко това означава, че учителят трябва да влезе в час, да предаде определена бройка уроци, пък който разбрал, разбрал, браво на детето. Останалите сами са си виновни, защото урокът е предаден, пък те...а бе, ще се разберем на родителската среща. (Впрочем родителите ми отказваха да се срещат с половината ми учители, особено с тия, които сипеха похвали по мой адрес)

В университета положението също е горе долу така, но там се разчита, че хората са достатъчно осъзнати и ще си погледнат нещата после. Нещата там са по- сложни, но пък и се очаква, че имаш интерес да учиш това, защото ще го работиш, т.е. ако искаш да си добър в нещо- ще си погледнеш нещата в последствие. На практика не това са мотивите- т.е. всички четат в сесията, защото изпитите трябва да се вземат, но нямам дистанцията на времето, за да мога да дам адекватна оценка на университетското си образование(а и съм до голяма степен доволен от повечето неща). 

В училище това няма как да проработи- срещу теб има хормонално дисбалансирани деца, които, ако по някаква неосъзната от тях предразположеност не харесат материята, няма как да ти обърнат внимание. Освен това материята не е насочена разбираемо към тях- присъствал съм на редица часове, в които преподавателят влиза, пише някакви точки на дъската, изпява някакви работи и с това се приключва. Да не говорим за споровете "написахте ли си домашното", които траят половината учебен час. Абсолютно губене на време.
 
Накрая се получава така, че от 7:30 до 13:10(г/д тогава приключваха 7 часовите дни) съм присъствал на първите два часа, в които ми се е спяло, та две не виждам, голямо междучасие, в което съм пил по кафе с хора, и някакви следващи часове, в които се е спорело аджаба Пешо(друго е името на момчето) защо не си е научил урока по математика. Е, добре де, Пешо в момента е в Художествената академия и учи сценография, някак си, за мен е абсолютно разбираемо да не отбира нищо от математика. Дори и основите.

Цялото това мрънкане от моя страна има някаква насока, все пак. Мисълта ми не е в това какви са грешките и колко ужасно беше. И аз имам разни първи неща в училище, които ми харесаха. Но и за това не ми се говори. Интересува ме по- скоро какво може да променим, за да направим така, че нашите деца да излязат една идея по- грамотни и ориентирани, отколкото ние излязохме след Абитуриентския бал.

Преди всичко ми се струва, че трябва да се промени центъра. Ученикът е главна цел на училището. Това означава, че трябва да изнамерим подход, в който да търсим качествата на децата от малки. Помагайки им в развитието на силните им страни, може да им простим за слабите. Защото който разбира от история, надали ще покаже същия потенциал във физиката. Не е ценно да излезем с еднакво незнание. Ценно всеки да развие това, в което е добър. Вярно е, трябва да се преработят стандартите, което е бая работа, но пък е за добро. Защото на мен нямаше да ми тежи да влизам в 3 блока история, но да нямам нито един час физика седмично. Аз така или иначе на практика не съм имал, защото за 6 години обучение по физика, нищо не научих. Ама нищо.

Второто, което ми се струва адски важно е разформироването на паралелките. Това се практикува в някои от училищата(мисля 91ва немската гимназия). Провеждането на вътрешни изпити всяка година ще доведе то това, че ще се разбере кой колко добре се е справил с материала. Т.е. силните по едни предмети ще имат по- високи оценки по тях, а и най- вероятно по- слаби по други предмети. Това може да бъде основа на ротация по интереси. Т.е. добрите в една материя да бъдат групирани в паралелка на база резултатите им от предходната година( или да стигнем по- далеч- срок). Ще им се преподава, разбира се, повече от това, в което са силни и ще имат по- дълбоки познания накрая т.е. по- добра основа. Няма пречка да развиеш по-добри познания в няколко области. Ако нивото ти е по- високо, ще учиш с едни хора по едната материя, а с други- в другата. Вярно е, графикът ще се прави малко по- трудно,  но сериозен ли е подобен контрааргумент? А социализацията? Каква по- добра социализация от това. Ако се змаислите, тази система дава по- добър шанс да познавате всички деца в училище, отколкото всяка друга. Освен това групирането по интереси и опасността следващата година да не си в силна група ще стимулира децата към развитие. Вярно е, ще има и такива, които изобщо нищо няма да научат по никоя материя. Но...и в моето училище при сегашното развитие имаше такива. И сигурно продължава да има. 

Третото много важно нещо е да се спортува. Спортът дава дисциплина и здраве. Дали ще се организира с подобряване на базата, дали със създаването на общински центрове, които да се наемат от училищата за няколко часа, а в останалото време да функционират чрез абонати( и да се издържат по този начин), вече е съвсем различна тема на разговор. От нещата, които изброих досега, това е единственото, което не е чисто организационно и наистина изисква финансов, а не ментален ресурс.

Следващо по важност е заработването на кариерни центрове и работа с училищния психолог. Веднъж осъзнали и поразвили малко потенциала си, време им е да го насочат. Повечето деца не могат да се справят с това сами. По- добре е с тях да се занимава професионалист, отколкото  родителите им, които най- вероятно ще се опитат да им струпат нереализирани свои мечти. Това също е финансовоемко, но ако няма средства, но има желание, може да се организират скайп разговори със специалисти, а може да се използва и училищния психолог.

Не искам да казвам, че именно това трябва да се случи. Това просто е моята визия за едно училищно образование, което ще дава малко по- добри резултати. Не искам да се съгласявате с мен.  Напротив, искам да видя по- добри идеи от моите. Особено приложени в практиката. 

четвъртък, 6 септември 2012 г.

...

Вчера осъзнах, че човекът е най- абсурдното същество което съществува на планетата. Всеки един друг вид полага усилия за да се адаптира към заобикалящите го условия и по този начин да живее по задоволителен начин, като освне това си осигури и потомство.

Малко ще ми е трудно да успея на прима виста да изразя мисълта си, но ще опитам.

Човекът, единствен от всички видове, създава свой собствен свят, толкова сложен и объркан, че дори на екземплярите от този вид са им нужди поне 25 години за да се адаптират към него. И цифрата се увеличава.

Честно казано, в тази връзка винаги съм се изумявал на хората, които вярват във величието на вида ни- как сме на върха на цялата еволюция и, видиш ли, едва ли не вече ние направляваме процеса. Не отричам, че е възможно, но си мисля, че от гледна точка на слънчевата система, камо ли на целия Космос, ние сме толкова незначителни, че звучи просто абсурдно да се дискутира подобна тема.

По- скоро съм склонен да повярвам, че ние сме изградени от клетки. Ако приемем това, което сме учили в часовете по биология за чиста монета, можем да заключим, че най- вероятно и ние сме част от нещо по- висше. Ние дори не го осъзнаваме, което от една страна е по- добре, а от друга е повече от логично. Съмнявам се, че епителните клетки имат представа какво е бъбрек. И така, част от нещо по- висше, ние просто изпълняваме функцията, която имаме. Най-вероятно и ние сме някаква форма на клетка, или орган, може би тъкан. Нещо, под някаква форма наподобяващо на изграждащите нас микрофигури.

Както казах по- рано, малко ми е трудно да изразя мисълта си достатъчно логично и последователно, защото самият аз съм малко объркан в разсъжденията си, но нека продължим напред. За милиони милиони години планетата Земя е претърпявала някакво развитие, направлявано от самата нея в ход, чиято дълбока логика до ден днешен ние не можем да си обясним. Ще пропусна урока по практическа еволюция и ще стигна до там, че някъде по средата на процеса се появяваме ние. С какво сме толкова специални всъщност?

Можем да заключим, че ние сме първият вид, който не нагажда себе си към природата, а природата към себе си. 

Не мислите? Само погледнете всичко около вас. Точим петрола от недрата на земята, за да произвеждаме гориво, с което замърсяваме въздуха. Сечем де що има дърва, за да правим хартия, а и да освобождаваме място за себе си  и още безброй, безброй примери.

Простете ми слабата подготовка по биология, но в съзнанието ви кой е първият организъм, който малко ви напомня за нашата дейност? Вирусите? Паразитите? Мне. Всички те са външни за организма тела.

Раковите клетки. 

Това са клетки на организма, които по необяснима до ден днешен за нас причина мутират и започват да унищожават организма, комуто са предназначени да служат. Те изсмукват ресурсите на организма и се развиват до окончателното му унищожение. И своето.