...

По- рано днес се замислих за това какво е да си мъж.

Като дете много мечтаех един ден да бъда мъж- да бъда силен, да взима решения, да ги изпълнявам...

Днес знам, че е адски трудно. Един ден, искам не искам, ще ми се наложи да бъда мъж. И ще стисна със зъби и ще бъда. До края на живота си.

Сигурно ще запазя нещо детско у себе си. Вчера четох "Малкия принц". Знам, че винаги ще пазя тази книга, както и знам, че винаги ще има нещо момчешко у мен иска ми се именно то да радва хората около мен, хората, които обичам, тези, които ще обичам. Но се надявам да ставам все повече мъж, много повече, отколкото съм сега, за да могат те да разчитат на мен.

Днес заключих вратата на един дом, в който останаха много мои мечти, много полуизпити чаши черно кафе, много усмивки, прегръдки и любов. Дом, който никога няма да имам. Защото е чужд и завинаги ще бъде. Случва ми се за втори път.

Първият път болеше повече.

Не съжалявам. Днес постъпих така, както трябваше. Мисля, че направих една стъпка.

Надявам се да е за добро.

...

На моменти не мога да разбера кой ще си губи времето да чете какво съм си мислил, при все, че шаблонът е толкова готин.

Мечтая си един ден моята библиотека да не е складирана в шкаф и да си пия кафето на кресло, което сам съм си избирал.

Пък дотогава ще продължавам да мечтая. Най- вероятно и тогава това ще правя.

Всъщност не виждам проблем точно в това.

...

Цял ден слушам тази песен

и честно казано нямам думи, които да изкажа.

Може би в крайна сметка някой ден ще намеря чаша разлято кафе, неравномерно изпуснати чехли и намачкан халат. Тогава сигурно ще имам какво да споделя, но нито ще искам, нито пък ще имам сили. Със сигурност и един ден някой ще намери моята чаша недопито кафе, която никога повече няма да напълня.

Напоследък често ми се отваря възможност да разсъждавам за живота

и за смъртта.

Все още нищо не зная. Предпочитам и да не разбирам. Но няма как.

Днес прочетох в интернет статистика за 5 самоубийства в рамките на денонощие на територията на София. Три от тях са успешни. Едното е на 20 годишно момиче. Поразходих се из мрежата, разгледах фейсбук страницата, която приятелите й бяха направили, имаше и качени снимки, както и малка прочувствена биография, която някой се беше сетил да състави и преведе на английски. Беше мило.

Но колко жалко е, че всичко това е на пакет хапчета разстояние от това да може да бъде възприето. А е цяло чудо, че сме тук. Такова хубаво чудо.

...

Далеч съм от мисълта, че няма в един момент да махна с ръка и да затрия всичко, както съм го правил много пъти досега.

Но пък няма и да умра ако от време на време вкарвам по някоя и друга мисъл. Казват, че не било по - вредно от тютюнопушенето.