Просто ми се иска да се разкрещя. Или да споделя. Или да поплача. Не знам. Осъзнавам, че не съм добре, че съм притеснен, че има проблем и че не е в обхвата на силите ми.

Ако не беше важно, щях да вдигна рамене, да разперя ръце, да му тегля една майна и да не му мисля повече.

Ако ми се беше изплъзнало от контрола, щях да се попритесня, но да ми помине.

Но хем е важно, хем ми е извън контрола и не съм на себе си.

Няма как.

Няма как и да бъде инак.

Осъзнавам, че искам да споделя, но осъзнавам, че каквото и да споделя нито ще ми олекне, нито пък ще има полза, защото хората около мен няма с какво да ми помогнат. Осъзнавам, че е 23:08 и не е уместно да звъня на когото и да било.

И какво от това?

В някакви такива моменти си давам сметка, че съм малко като олюляваща се висока сграда без добри основи. Хем има супер много хора около мен, хем няма никого. На никого нищо не дължа, но и на мен никой нищо не дължи.

Благодарен съм на хората около мен, някои от които имат пълно основание да ме заплюят в лицето, но са далеч по - добри хора от мен, за да го направят. Благодарен съм им за това, че са по - големи хора от мен.

Целият този хедонистичен шовинизъм води до това, че осъзнавам, че макар и да се справям въпреки ситуацията повече от добре, това не променя факта, че подкрепата не ми е нужна, за да се справям, а за да мога да премина през нея. Също, че от мен се очаква реципрочното, а аз мноого добре знам що за малоумен боклук съм, способен на реплики тип: "еми нормално", "така става" и тем подобни.

Все тая. Едва ли ще успея да го променя това. Едва ли ще успея да променя повечето от кусурите си.

Проблемът е, че не ми олеква. Всъщност може би малко, докато пиша. Може да е несвързано и полуадекватно, но ми олеква. Това е целта.

Тоя живот не е създаван, за да си биеш главата сам.

Не е създаван и нарочно, но така се получава, че единственото, което си струва е да си биеш главата, но не сам. Щото не е създаван тоя живот за другата опция.

Ениуей.

Аз...аз не знам.