...

Има неща, които не могат да се опишат с думи. Има моменти, когато изведнъж всичко се забавя, почти спира, чуваш ритъма на сърцето си - такт,

най - много два, 

силно, 

отмерено, 

само звук, 

без вибрация. 

Такт, 

най - много два

И няма нищо друго.

 В такива моменти обикновено си изправен пред някои от най - определящите чисто физическото ти същестуване решения и трябва да действаш. Дали ще е мигът преди да се врежеш в другата кола, когато все още имаш шанс да завъртиш волана, дали ще е мигът, в който трябва да прецениш дали да нанесеш, или не онзи ъперкът на противника си, това е фактология. Но има такива моменти. Те се случват, не се описват с думи.

Аз, приятелю мой, съм от тия хора, които за добро или зло са прокълнати да живеят интересен живот. Не се оплаквам, не се и хваля, то си е направо кръст за носене. Има моменти, в които сам го избирам, има моменти, които просто се случват. Научих се да живея с това, инак щях да се побъркам. Кой знае, може и просто да съм се побъркал.

Няма да забравя, като дете обичах да прескачам стълби с колелото си. Веднъж реших да прескоча с висока скорост едно стълбище, което обикновено ми съкращаваше пътя за училище. Завъртях педалите, засилих се и потеглих. До тук добре, но в миг натиснах твърде много на засилката и насочих приземяването към предната гума. Може би тогава за пръв път чух онзи

Такт,

най - много два.

Не можах да взема решение. 

Събудих се, бях извадил късмет. Рамката на колелото ми беше крива, така и не можаха да го оправят после, каплите - също, цялото това съсипано от деформация нещо лежеше отчасти върху мен, отчасти до мен, а на мен ми нямаше абсолютно нищо. Нямам никакъв спомен как го занесох до нас. Помня само, че май повече не го карах това колело.

Никога не се бях замислял за този забавен кадър, докато не започна да се учестява като явление. Беше един от първите ми дни на ново място и се опитвах да се аклиматизирам. Винаги на ново място заемам определена поза, която ми дава едновременно социалност, но и дистанция - правя се на шут.

Такт, 

най - много два.

Няма причина.

Виждам походка на жена, виждам гръб, виждам крака. Моментално взех решение. Виждах ги много пъти след това.

Нещата продължиха все така. Онова, което ми се случи веднъж или два пъти в детството започна да се случва веднъж на година, после - веднъж на месец, за да се стигне до тук и сега, до причината да ти разказвам тази история.

Скоро след тази случка карах сноуборд. Дъската ми беше не добре поддържана, пистата - заледена, но приех едно състезание. Късите ски пред мен създадоха огромна дистанция, но нямах избор - наклоних се напред и натиснах плътно, така че, дъската да се движи в стремглаво напред в права линия и да набира скорост. Ако беше полет, щеше да е свободно падане. Изведнъж нещо се случи. 

Такт,

най - много два.

Обърнах се в опит да закантя. Лед.

Кадър.

Тъмнина.

Кадър. Летя.

Тъмно.

Кадър. Отскачам.

Тъмно.

Огледах се. Очевидно останах жив, белезите от контузията ги усещам и до днес. Бях взел решение, може би правилно, може би не.

Ще си кажеш сега - екстремни спортове, влюбвания - сам си го прося. И може би ще си прав. Но нещата продължиха да се случват така. Неусетно се бях превърнал в адреналинов наркоман - дали щях да търся някакво екстремно влюбване, или някакво спортно преживяване, което явно се опитва да ме убие, за мен вече не беше въпрос на избор, беше необходимост. Започнах вечер да излизам с автомобил и да форсирам срещу стени все по - близо и по - близо, за да мога да натискам спирачката все по - късно и по - късно. Започнах да го правя и срещу движещите се автомобили. Манията ми за саморазрушаване се беше развихрила до там, че преминах на тестове върху тялото - колко време мога да изкарам без да хапна нищо и да продължавам да реагирам по този начин; как бих реагирал в тази сутиация на кана кафе, дали мога да отворя вратата и да скоча в движение....веднъж дори ми се случи да се катеря и нарочно да вържа въжето хлабаво - само за да видя дали ще се стегне при свободното падане, или ще се разплете. Когато пуснах ръце от хватките и полетях надолу въжето се опъна и отскочих обратно. Вдигна се толкова прах, че дори аз се разкашлях.

В един момент това ми беше крайно недостатъчно. Вече ми трябваше поне кафе, за да се събудя, поне заплаха -  за да живея, поне хапчета - за да спя. Пренесох лудостта си във всяко ежедневно нещо - поставях ръката си на котлона, за да преценя кога ще загрее, пиех врящо кафе - бях готов на всичко, за да тествам лимитите си. 

Неусетно пренесох адреналина в работата си. Започнах умишлено да бавя нещата за последния момент, за да видя дали ще мога за 20 минути да свърша работа за ден. 

Открих, че колкото повече опитвам, толкова повече мога. 

Кафето започнах да пия на 100 градуса, защото на повече трябва да го инхалирам.

Ръката си махам от котлона, когато започне да се вдига пушек, а не когато боли.

Хапчета пия, ако ще спя.

Въжето за катерене връзвам, ако реша.

Работата за ден я върша за 20 минути, а после още за ден и още за ден и така, докато запълня колкото мога от деня. А после спирам, оглеждам се,

започвам отново.

Ежедневният риск така ме кали, че от известно време, та чак до днес спрях да чувам звука. Започнах да живея с наркоманията си, но не и да мога да утолявам абстиненцията.

Стигнах до там, че дори когато веднъж шофирах спокойно по пътя, срещу мен изпреварваше кола. Видях как приближава, 

настъпих газта.

и нищо.

Разменихме си лентите.  

нищо.

И така до днес.

Днес бях навън. Обичайно излизане. Беше приятно. Изведнъж чух отново познатото:

Такт, 

най - много два.

После пак:

Такт,

най - много два.

И отново:

Такт, 

най - много два.

Времето обаче не спираше. Всичко беше нормално - глъчката, хората, тропотът на прибори, музиката. Нищо от познатото усещане.

Изведнъж:

Такт,

най - много два.

Обърнах се. Видях я. Погледнах я в очите.

Такт,

най - много два.

Всичко спря.