...

Спрях на светофара. Беше червено. Усетих как влезе в главата ми. Отвори някаква врата зад лявото ухо, настани се в мозъка ми и седна на един черен фотьойл и се настани удобно.

- Няма да ме оставиш - попитах го.

- Няма, разбира се, а и знаеш, че съм добре дошъл. Стига да съм дошъл. 

Носеше черен костюм, деликатно сребристо вертикално райе, бяла риза и червена вратовръзка. Малка червена кърпа се подаваше от ревера му. Обувките му бяха черни, лъскаха до блясък. Кръстоса крака на фотьойла. Удивително за вътрешността на мозъка ми е, че когато той се появи, всичко става кухо и празно, ненаситено с кръв, за да не притеснява покоя му в този черен фотьойл. Червеникаво - розовият декор очевидно му доставя удоволствие, а фактът, че не успявам да изцапам костюма му с кръв го кара да се чувства поласкан. Кръстоса крака. Погледна часовника си. 

Усмихна се.

- Приключи ли с описанието си? - попита ме.

- Кой си ти? Какво правиш тук? - отвърнах.

Усмивката се удължи неочаквано дълго. Очевидно доволен от зададените въпроси, той започна с отговорите:

- Понякога съм ти, понякога съм това, което искаш да бъда. Понякога съм това, което ти искаш да бъдеш, понякога съм някой, който никога няма да бъдеш. И не искаш да бъдеш. Като цяло би било добре да съм Дявола, в неговата есенция и същност, но тъй като не успяваш винаги да си го представиш правилно, приемам и части от твоя образ. И понеже продължаваш с въпросите, макар и да не успееш сам да ги зададеш, ще ти отговоря - да, луд си, имаш адски сериозен проблем, защото говориш сам с пигмент на въображението ти, който, колкото повече говори, толкова повече придобива образ и образът съумява да става все по - ужасяващ. Сега, след като видя продълговатото ми лице, късо постриганата черна коса, пригладена с гел и черните очи, които изглеждат празни, ще те помоля да спреш, за да не се наложи да изпаднеш в кататонен ступор и да лежиш с левитиращ във въздуха врат, опитвайки се да обясниш на ужасено взиращите се в теб, че възглавницата на която лежиш е ужасно твърда, без да осъзнаваш, че не издаваш нито звук. Тук съм, за да ти обясня как ще приема контрол върху теб, а ти ще се подчиниш. Ти ще го направиш, и аз, и ти знаем, че ще го направиш. Защото вече си го направил.

- Погледнах го ужасен.

- Точно така. Така се прави. - Усмихна се той и загуби образ. 

Появи се отново. Същото място, същото положение, същия вид.

- Сега, приятелю, ще ти обясня правилата на играта. Аз не съм някакво фантастично митично същество, което си играе със съдбите и в последствие бута някакви хора в някакъв казан за собственото си удоволствие вовеки веков, докато душите им окончателно се изпарят или евенутално се превърнат в чай. Не съм Демиург. А и да бях, нямаше да изптивам удоволствие да прилагам няколко подобни едно на друго мъчения, за да наказвам хората, които не спазват повели, в които дори аз не вярвам. В последния случай би трябвало да ги наградя, не мислиш ли? Не. Аз имам много малка, но феноменална власт, която ми позволява да се загнездя у всеки човек и да го подчиня. Страхът. Страхът е феноменален инстинкт. Възхищавам му се - едновременно умее да работи за теб и против теб- държи те жив в най - критичните ситуации и убива всичко творческо у теб в такива, които би трябвало да се хвърляш напред като пантера. Изумително. Още по - изумително е, че аз съм този, който го контролира. Аз съществувам във всяко едно съзнание, но под различна форма. При едни седя на удобно като това диванче, но приел образа на изправил се на задни крака червен бик, носещ тризъбец и не особено хигиенична черна брада, при други няма диванче, за теб съм костюмиран. За мен това няма значение. Аз не съм един образ, аз съм измерения. Аз съм Хаосът - разрушителната сила. Не подлежа на описание, защото съм способен да приема всички форми, включително реда. Единственото, което се иска от мен е да предизвикам дисфункционалност. От нечий страх или от липсата на такъв- нарушаването на десетте заповеди се корени именно в това - твърде много или твърде малко страх. Същото е и с всеки един функционален модел - някой ще се осмели да поиска повече, някой не ще се престраши да извърши, каквото всъщност е крайно необходимо. Това съм аз. Анти конструкция - хаос. 

Контролирам феноменален инстинкт. Наличен е у всеки човек, у когото е повече - лесно се поддава на пасивност, у когото е по - малко - лесно загубва задръжките, у когото е точно колкото трябва - лесно загубва представа за способностите си и в крайна сметка или става пасивен, или загубва спирачката. Най - забележителното е, че подлежи на тренировка, на възпитание. Павловите рефлекси, махането на ръката от котлона - това са все рефлекторни механизми пряко или непряко зависими от страха. Ако кучето на Павлов получаваше тояга, а не храна, то пак щеше да знае какво значи червената лампичка. Кълна се, при достатъчно упоритост, дори далтонист, каквото е кучето, щеше да знае кога лампата свети червено за бой и кога зелено за храна. Същото е и с човека. Да, същото е и с човека - колкото да не му се иска, той си остава едно животно - плът, кръв, материя и страх. И нищо повече. Погледни този светофар пред теб. Точно така. Светка зелено за другите автомобили. Какво правиш веднага след като го видя? Точно така-  натисна съединителя. Знам какво искаш - да ме обориш като включиш първа скорост, рязко натиснеш газта, отпуснеш съединителя и потеглиш против правилата. Какво е това, ако не загуба на задръжки? Примири се, в тази игра. няма победили. Всички губят. Рано или късно всеки се поддава в някаква ситуация - дали рискова, дали просто обикновена. Да, всеки се повлиява от собствените си инстинкти, от моята способност да ги контролирам. И най - лошото е, че аз не съм някаква иманентна представа на зло, с която можеш да се бориш ежедневно на осемчасова база. Аз съм и в престъпника, и в този, който го преследва. Аз съм дори в този, който кротко седи в офиса и отрича да има каквото и да било общо с това. Аз съм дори у теб, сега на този сверофар, докато чакаш да светне правилното зелено и да потеглиш към дома си - два завоя по - нататък... - Нещо присветна и образът, който едновременно се беше настанил в съзнанието ми и също така ме гледаше в очите остана прекъснат по средата на изречението си - видях светлини. Някаква кола изръмжа яростно, пропусна да спре на червено и се заби в управлявания от мен автомобил откъм шофьорската врата. 

Сега лежа в болницата и се питам само едно нещо - дали в главата на човека, който умишлено се удари в мен се бе нанесъл същия натрапчив образ?