За разлика от теб аз не гледам морето. Не гледам и в монитора. Излишно е. Ако можех, щях да затворя очи и да пиша така, но колегата срещу мен леко поглежда екрана на компютъра си, после отмества очи, прехвърля ги към папката и внимателно добавя ред. Ако направя нещо странно, ще я разсея и ще ме попита какво става. А днес е ден, в който единствено чакам - да приключа работа, да хвана пътя, да се прибера, да съм вкъщи. 

Животът не е просто спектър от усещания, не е палитра, от която ти трябва да избереш цвят и да го сложиш на блокче за рисуване. Животът е път - нагоре, надолу, напред, назад, накъдето ти решиш всъщност. Защото ние не се връщаме само по родните си места, ние се връщаме в спомените си. Ние не отиваме да гледаме красиви гледки, ние търсим нови места, за да изпитаме нови усещания, за да създадем нови спомени. Макар и да не го осъзнаваме, ние сме ковачи на съдбите си. Да, предварително зададени условия има, но ние сме тези, които определяме как ще се отнесем към тях.


Сивотата идва от опита, от това, че ти тоя мач си го играл, от това да няма с какво да те изненада. Често гледаш с насмешка, докато не се появи новото и не започнеш пак да живееш - да създаваш усещания, да трупаш спомени, да вървиш по пътя.

Спектърът от емоции, палитрата от цветове, учестяването на пулса, те не са ти дадени, за да ги имаш. Ти не притежаваш нищо освен едни 4 кубични сантиметра мозъчно вещество- не притежаваш дори бъбреците си. Ако те спрат да работят, ще си благодарен, че са ти ги сменили, нали? Не, в този живот, приятелю, ти не си собственик, ти си пътник. Сладкото, горчивото, болката, страданието, успеха, гордостта, това са все емоции, които според ситуацията ти е дадено да изпиташ. Ти сам решаваш кои, ти сам определяш как, а защо..това е Въпросът.

Ти не си тук с една кошница. Ти си тук, за да извървиш едно разстояние и да си научиш определените преди това уроци. Бог знае колко ще вървиш, само ти знаеш какво ще научиш.

Аз съм виждал как душа тръгва от този свят и излиза от тяло. Един ден и моята ще тръгне. И тялото ми ще умре точно в този момент, не когато спра да дишам. Дотогава имам само да уча, дотогава само ще вървя. И слава Богу, понякога ще е сиво. Не искам да уча цял живот един и същи урок и толкова нищо да не съм разбрал, че да ми остане за следващото превъплъщение.

ps Обещавам пълен edit, за да бъде описано с точните думи, които съм чул. Не за Вас, за мен. После ще Ви събера и ще Ви го прочета.

Жените в живота ми казват, че съм постоянно разочарование.

Странно е, но понякога аз ги чувствам по същия начин.

Кой знае.

В последно време се убеждавам, че когато потече достатъчно вода, човек лека - полека се научава да плува в нея и в някакъв момент намира своите води, в които да плува спокойно. Социални животни сме ние хората, няма какво да се лъжем. Един сателит, който прехвърля информация през космоса няма как да промени това за 10 години време - може да промени комуникацията, но няма да ни лиши от необходимостта от нея.

С времето усещам, че лека - полека влизам в една среда от хора, която започвам да преоткривам, без да имам желание да променям. Усещането е прекрасно. Защото когато могат да те накарат да се засмееш без причина, могат да те накарат и да забравиш без причина. В повечето случаи не е необходимо повече всъщност. 

Същото не може да бъде казано за жените в живота ми. На моменти си мисля, че откакто спрях да съм постоянно пиян безотговорен глупак, всъщност спрях да съм им толкова интересен. Появяват се някакви създания наоколо, само че те търсят някой да ги забавлява, а аз маската на клоун толкова съм я намразил, че не ми се губи времето нито с нея, нито пък с желаещите да я наблюдават. Чудя се дали да не запиша една серия видeоклипове с възможни отговори на задаваните ми въпроси и да им ги пускам. Заведението ще работи на принципа - първо холограмен образ, после - човека. Така де, повечето искат холограмата или по - скоро да си създадат някакъв образ тип "при идеални други условия" и ако реалността не съвпада с него, остават крайно разочаровани. Лошото е, че загубих дарбата си да чета мисли някъде около седми клас, когато се ударих в един уличен стълб, докато говорих с едно момиче. Малшанс. За сметка на това обещавам да се науча да правя палачинки, без да се налага след това да купувам нов тиган. Deal?

"Ние сме страхотни приятели, Сава"

Не ме разбирайте погрешно, не съм разочарован, просто съм объркан. Уж срещам разбиране, ама не съвсем. Да, в момента аз съм човек с безброй проблеми и купища мечти за реализиране, макар и да не държа на всичко на всяка цена. Окей, аз съм притиснат до стената в огромен процент от времето. Fact или по - скоро fucked. Това може да означава само едно - в момента имам време за маски за...ами само за нещата, за които наистина е необходимо. През останалото време имам сили единствено да бъда искрен. Е, кога друг път ще бъда толкова открит?

Разбира се, всъщност е адски важно да седна и да те изслушам. Това те впечатлява, това, че те третирам като човек, че съм склонен да чуя какво те притеснва и да му обърна внимание. Харесва ти, че търся решение на проблема ти, като същевременно се опитвам да те успокоя, за да не му обръщаш толкова внимание. Понякога успявам и да те накарам да се усмихнеш междувременно, независимо от това колко ти е тежко всъщност. Едно от тайните ми умения, признавам.

Но това не ти е достатъчно . Ти искаш да бъдеш обичана, ценена, уважавана, да бъдеш третирана като истинска жена! В моя речник това се описва с една дума - ВНИМАНИЕ. Ама не съм прав да го наричам така, защото както се разбрахме - аз не разбирам. Горното, естествено, няма нищо общо с мен или с когото и да било другиго. То има общо с ТЕБ, с начина по - който държиш и още повече ТРЯБВА да бъдеш третирана. И то не само с отношение, то трябва да бъде с правилните средства, на правилните места с правилните условия, защото, както си го кажем, нито едно от момичетата, които срещнах в последните месеци, не е какво да е, тя НЕ Е обикновено момиче. Нещо, което, впрочем, си мисли май почти всяко обикновено момиче. И, разбира се, аз, като човек, който в момент има куп други неща на главата, мога да бъда единствено затруднение, затормозяване, източник на допълнителни тревоги, човек, който недай си Боже, ще има нуждата да влезе в ролята на споделящия, на нуждаещия се от внимание. Защото моите проблеми няма да се решат с магическа пръчка и няма да се решат от сряда до неделя с наспиване в леглото. Не. Това и малките деца го знаят.

Като прибавим към това и постоянното напрежение и умора, защото аз все пак се опитвам, се случва така, че по - често нямам нито време, нито нерви, а нямам и желание да вкарам средства в местата, отношението, третирането, в това да карам истинската жена да се чувства Жена.

Хм.

Личното ми мнение е, че мен тия неща не ме спират, но вече се уточнихме - "ние сме прекрасни приятели, Сава, а и ти не разбираш". Само че и младият лъв знае, че за да докопаш плячката се изисква много повече напрежение и усилия, отколкото да я ядеш.  Лошо сравнение, което не подобава на една необикновена жена, която иска само едно - да бъде преследвана, да бъде обожавана. В моя речник това се описва с една дума - Внимание. А напоследък започна да се промъква и втора - досада.

"Аз съм готова за живота си. Възнамерявам до .......(insert random срок here) да имам мъж и деца."

Разбира се, сериозна госпожице, за да водим този разговор, Вие сте подчертано сингъл от високосна, занимавате се с нещо доволно menial във всяко едно положително или отрицателно отношение на думата и като цяло в живота Ви се случват неща по предварително начертан график, който, ако вземе, че се обърка, светът се срутва, Вие изпадате в депресия и вината за това е изцяло моя.

Оу, извинете, забравих. Виес те е жена. с Главно Ж. Жена. 

Силна, независима, борбена, бореща се със своите вятърни мелници и се справя перфектно. Винаги. Вечно. Жена с визия за мъжа до себе си и бъдещето си с него, защото има стандарт, Стандарт. И няма да се съгласи на по - малко. И ако мъжът, не аз, защото аз не съм нищо повече от момче на 25, не се съгласи да отговаря на този ментално изграден тертип, да върви по дяволите. И той, и всички като него. 

В добавка на това той трябва скоро да иска деца, като, естествено, веднага ще Ви разпознае като потенциалната им майка, защото - справка горния параграф.

Братче, женският плач е второто най - мощно психологическо оръжие на тази планета след късата пола.

"Аз търся цвят, търся чувство, търся танц"

Разбрах. Търси някой, който да се интересува от дрехи също толкова, колкото и тя.

Другата опция е да търси преживявания - нещо различно, нещо шокиращо - този, който ще зареже всичко, за да отиде с нея някъде, без предупреждение, без уговорка. Нещо екстремно. Ако не може мъжът да се идентифицира с един образ на безкрайната крайност, тук вече говорим за липсва на дух, на цвят, на емоция, на изначална липса на онова, което да я накара да те иска. А кой има нужда от скука? Нали нашето поколение е поколението на хедонистите, на хората, които живеят СЕГА и за себе си? За емоцията. 

Безспорно живеем в свят на измислени образи и изградени представи. Всеки има изграден профил във фейсбук, туитър, майспейс и линкдин. В зависимост от социалната мрежа, всеки е отворен към комуникация, политически заинтересован е и с визия за бъдещето, АДСКИ готин и едновременно с това работохолик и железен професионалист. Също така умее да се забавлява и си е направо party animal, а sleep is for the weak! И иска до себе си такъв човек, с когото идеално да си паснат от първа среща. И това не съм аз, защото не познавам тези модни дизайнери, не изглеждам достатъчно арт нито достатъчно гей, нито достатъчно мачо, нито...а бе, може би това, че от време на време пиша по някой извратен диалог със себе си под формата на разказ е окей, но кой знае. Не го усеща на първа среща, значи не е.

Малко объркано ми се струва. Наливам си чаша кафе и си мисля...а бе, аз...к'фо правя тука, бе да му ... майката?  Как всеки път като излизам с някакви жени, все излизам умопомрачително чудовищен тип? И то веднага, след като кажа какво мисля.

А, 100% има проблем в мен, ама пък как пък ВИНАГИ е в мен. Ениуей, сигурно съм чудовищен тип. Важното е, че тя в 99% от случаите, каквото и да се е случило, е сигурна, че ние ще излезем чудесни приятели и не просто иска да сме приятели, а ужасно много държи да сме приятели. 

Ако сте жена, отговаряте на някой от гореописаните типове и искате да сме първи приятели, държа да Ви уведомя, че към в момента щатното ми разписание за приятели е запълнено. Оставете CV, снимка не ми е нужна и бъдете така добра да изтриете номера ми. Ще Ви звънна веднага като отворим позиция за най - добър приятел, който да Ви обожава и на когото ужасно много държите като такъв. А за номера ли? Е...нека позвъняването да е изненада! (;

Също така бих искал да Ви посъветвам междувременно да си купите комплект кукли барби и кен, ако харесвате компютърни игри - Sims. Щото май това искате всъщност.

Цунки,

Отивам да повърна(;

Този свят е твърде абсурден и неадекватен, за да бъде единствен.

Не вярвам в чуждия бог, не вярвам и в моя, но съм им ядосан на всичките. Абсурдно е хората, които имат мечти и се стараят да ги постигат да нямат време тук, а тези, които не знаят на кой свят са и защо, да имат време за три живота. Няма логика.

Разбирам, човек е тук, за да научи точно определени уроци, а след като си изпълнил задачите просто няма причина да стои тук и в това не бива да има каквато и да било трагедия. Но едни никога нищо не научават, а други толкова бързо схващат, че миг проблясва и от тях остава само спомен.

Трябваха ми само 8 реда, за да кажа всичко, което мисля вече почти година. Мога да го кажа и само с две думи:
Липсваш ми.

Липсваше ми и преди официално да си отидеш. Какъвто ще те помня, теб те няма от почти година. Но те обичах и преди да дойде трудното, обичам те и след като премина бурята и е неадекватно тихо.

Ще те обичам винаги,
някои рани просто не зарастват.

,..

Видях я тази снимка и се сетих за само едно:

keep going.

Бог ни давал точно толкова, колкото можем да понесем. Да стреля тогава, вече ми е все тая. От ножове в гърба и стъкла под нозете кръв не ми остана, от товар на раменете вече едвам дишам. От тук нататък какво? Още.

Вече не ме е страх.

Аз не вярвам в утрешния ден.
Аз не вярвам, чеще бъде хубаво.
Нямам мечти.
Нито цели.
Дори и въжделения.

Само сънища.

Притиснат съм до стената, но повече няма да отстъпя. Не защото не може. Защото не искам.

...

Никога не забравяй, че независимо зад колко облаци се крие, на сутринта винаги изгрява слънце.

След черните дни рано или късно идват белите.

...

Спрях на светофара. Беше червено. Усетих как влезе в главата ми. Отвори някаква врата зад лявото ухо, настани се в мозъка ми и седна на един черен фотьойл и се настани удобно.

- Няма да ме оставиш - попитах го.

- Няма, разбира се, а и знаеш, че съм добре дошъл. Стига да съм дошъл. 

Носеше черен костюм, деликатно сребристо вертикално райе, бяла риза и червена вратовръзка. Малка червена кърпа се подаваше от ревера му. Обувките му бяха черни, лъскаха до блясък. Кръстоса крака на фотьойла. Удивително за вътрешността на мозъка ми е, че когато той се появи, всичко става кухо и празно, ненаситено с кръв, за да не притеснява покоя му в този черен фотьойл. Червеникаво - розовият декор очевидно му доставя удоволствие, а фактът, че не успявам да изцапам костюма му с кръв го кара да се чувства поласкан. Кръстоса крака. Погледна часовника си. 

Усмихна се.

- Приключи ли с описанието си? - попита ме.

- Кой си ти? Какво правиш тук? - отвърнах.

Усмивката се удължи неочаквано дълго. Очевидно доволен от зададените въпроси, той започна с отговорите:

- Понякога съм ти, понякога съм това, което искаш да бъда. Понякога съм това, което ти искаш да бъдеш, понякога съм някой, който никога няма да бъдеш. И не искаш да бъдеш. Като цяло би било добре да съм Дявола, в неговата есенция и същност, но тъй като не успяваш винаги да си го представиш правилно, приемам и части от твоя образ. И понеже продължаваш с въпросите, макар и да не успееш сам да ги зададеш, ще ти отговоря - да, луд си, имаш адски сериозен проблем, защото говориш сам с пигмент на въображението ти, който, колкото повече говори, толкова повече придобива образ и образът съумява да става все по - ужасяващ. Сега, след като видя продълговатото ми лице, късо постриганата черна коса, пригладена с гел и черните очи, които изглеждат празни, ще те помоля да спреш, за да не се наложи да изпаднеш в кататонен ступор и да лежиш с левитиращ във въздуха врат, опитвайки се да обясниш на ужасено взиращите се в теб, че възглавницата на която лежиш е ужасно твърда, без да осъзнаваш, че не издаваш нито звук. Тук съм, за да ти обясня как ще приема контрол върху теб, а ти ще се подчиниш. Ти ще го направиш, и аз, и ти знаем, че ще го направиш. Защото вече си го направил.

- Погледнах го ужасен.

- Точно така. Така се прави. - Усмихна се той и загуби образ. 

Появи се отново. Същото място, същото положение, същия вид.

- Сега, приятелю, ще ти обясня правилата на играта. Аз не съм някакво фантастично митично същество, което си играе със съдбите и в последствие бута някакви хора в някакъв казан за собственото си удоволствие вовеки веков, докато душите им окончателно се изпарят или евенутално се превърнат в чай. Не съм Демиург. А и да бях, нямаше да изптивам удоволствие да прилагам няколко подобни едно на друго мъчения, за да наказвам хората, които не спазват повели, в които дори аз не вярвам. В последния случай би трябвало да ги наградя, не мислиш ли? Не. Аз имам много малка, но феноменална власт, която ми позволява да се загнездя у всеки човек и да го подчиня. Страхът. Страхът е феноменален инстинкт. Възхищавам му се - едновременно умее да работи за теб и против теб- държи те жив в най - критичните ситуации и убива всичко творческо у теб в такива, които би трябвало да се хвърляш напред като пантера. Изумително. Още по - изумително е, че аз съм този, който го контролира. Аз съществувам във всяко едно съзнание, но под различна форма. При едни седя на удобно като това диванче, но приел образа на изправил се на задни крака червен бик, носещ тризъбец и не особено хигиенична черна брада, при други няма диванче, за теб съм костюмиран. За мен това няма значение. Аз не съм един образ, аз съм измерения. Аз съм Хаосът - разрушителната сила. Не подлежа на описание, защото съм способен да приема всички форми, включително реда. Единственото, което се иска от мен е да предизвикам дисфункционалност. От нечий страх или от липсата на такъв- нарушаването на десетте заповеди се корени именно в това - твърде много или твърде малко страх. Същото е и с всеки един функционален модел - някой ще се осмели да поиска повече, някой не ще се престраши да извърши, каквото всъщност е крайно необходимо. Това съм аз. Анти конструкция - хаос. 

Контролирам феноменален инстинкт. Наличен е у всеки човек, у когото е повече - лесно се поддава на пасивност, у когото е по - малко - лесно загубва задръжките, у когото е точно колкото трябва - лесно загубва представа за способностите си и в крайна сметка или става пасивен, или загубва спирачката. Най - забележителното е, че подлежи на тренировка, на възпитание. Павловите рефлекси, махането на ръката от котлона - това са все рефлекторни механизми пряко или непряко зависими от страха. Ако кучето на Павлов получаваше тояга, а не храна, то пак щеше да знае какво значи червената лампичка. Кълна се, при достатъчно упоритост, дори далтонист, каквото е кучето, щеше да знае кога лампата свети червено за бой и кога зелено за храна. Същото е и с човека. Да, същото е и с човека - колкото да не му се иска, той си остава едно животно - плът, кръв, материя и страх. И нищо повече. Погледни този светофар пред теб. Точно така. Светка зелено за другите автомобили. Какво правиш веднага след като го видя? Точно така-  натисна съединителя. Знам какво искаш - да ме обориш като включиш първа скорост, рязко натиснеш газта, отпуснеш съединителя и потеглиш против правилата. Какво е това, ако не загуба на задръжки? Примири се, в тази игра. няма победили. Всички губят. Рано или късно всеки се поддава в някаква ситуация - дали рискова, дали просто обикновена. Да, всеки се повлиява от собствените си инстинкти, от моята способност да ги контролирам. И най - лошото е, че аз не съм някаква иманентна представа на зло, с която можеш да се бориш ежедневно на осемчасова база. Аз съм и в престъпника, и в този, който го преследва. Аз съм дори в този, който кротко седи в офиса и отрича да има каквото и да било общо с това. Аз съм дори у теб, сега на този сверофар, докато чакаш да светне правилното зелено и да потеглиш към дома си - два завоя по - нататък... - Нещо присветна и образът, който едновременно се беше настанил в съзнанието ми и също така ме гледаше в очите остана прекъснат по средата на изречението си - видях светлини. Някаква кола изръмжа яростно, пропусна да спре на червено и се заби в управлявания от мен автомобил откъм шофьорската врата. 

Сега лежа в болницата и се питам само едно нещо - дали в главата на човека, който умишлено се удари в мен се бе нанесъл същия натрапчив образ? 

...

Има неща, които не могат да се опишат с думи. Има моменти, когато изведнъж всичко се забавя, почти спира, чуваш ритъма на сърцето си - такт,

най - много два, 

силно, 

отмерено, 

само звук, 

без вибрация. 

Такт, 

най - много два

И няма нищо друго.

 В такива моменти обикновено си изправен пред някои от най - определящите чисто физическото ти същестуване решения и трябва да действаш. Дали ще е мигът преди да се врежеш в другата кола, когато все още имаш шанс да завъртиш волана, дали ще е мигът, в който трябва да прецениш дали да нанесеш, или не онзи ъперкът на противника си, това е фактология. Но има такива моменти. Те се случват, не се описват с думи.

Аз, приятелю мой, съм от тия хора, които за добро или зло са прокълнати да живеят интересен живот. Не се оплаквам, не се и хваля, то си е направо кръст за носене. Има моменти, в които сам го избирам, има моменти, които просто се случват. Научих се да живея с това, инак щях да се побъркам. Кой знае, може и просто да съм се побъркал.

Няма да забравя, като дете обичах да прескачам стълби с колелото си. Веднъж реших да прескоча с висока скорост едно стълбище, което обикновено ми съкращаваше пътя за училище. Завъртях педалите, засилих се и потеглих. До тук добре, но в миг натиснах твърде много на засилката и насочих приземяването към предната гума. Може би тогава за пръв път чух онзи

Такт,

най - много два.

Не можах да взема решение. 

Събудих се, бях извадил късмет. Рамката на колелото ми беше крива, така и не можаха да го оправят после, каплите - също, цялото това съсипано от деформация нещо лежеше отчасти върху мен, отчасти до мен, а на мен ми нямаше абсолютно нищо. Нямам никакъв спомен как го занесох до нас. Помня само, че май повече не го карах това колело.

Никога не се бях замислял за този забавен кадър, докато не започна да се учестява като явление. Беше един от първите ми дни на ново място и се опитвах да се аклиматизирам. Винаги на ново място заемам определена поза, която ми дава едновременно социалност, но и дистанция - правя се на шут.

Такт, 

най - много два.

Няма причина.

Виждам походка на жена, виждам гръб, виждам крака. Моментално взех решение. Виждах ги много пъти след това.

Нещата продължиха все така. Онова, което ми се случи веднъж или два пъти в детството започна да се случва веднъж на година, после - веднъж на месец, за да се стигне до тук и сега, до причината да ти разказвам тази история.

Скоро след тази случка карах сноуборд. Дъската ми беше не добре поддържана, пистата - заледена, но приех едно състезание. Късите ски пред мен създадоха огромна дистанция, но нямах избор - наклоних се напред и натиснах плътно, така че, дъската да се движи в стремглаво напред в права линия и да набира скорост. Ако беше полет, щеше да е свободно падане. Изведнъж нещо се случи. 

Такт,

най - много два.

Обърнах се в опит да закантя. Лед.

Кадър.

Тъмнина.

Кадър. Летя.

Тъмно.

Кадър. Отскачам.

Тъмно.

Огледах се. Очевидно останах жив, белезите от контузията ги усещам и до днес. Бях взел решение, може би правилно, може би не.

Ще си кажеш сега - екстремни спортове, влюбвания - сам си го прося. И може би ще си прав. Но нещата продължиха да се случват така. Неусетно се бях превърнал в адреналинов наркоман - дали щях да търся някакво екстремно влюбване, или някакво спортно преживяване, което явно се опитва да ме убие, за мен вече не беше въпрос на избор, беше необходимост. Започнах вечер да излизам с автомобил и да форсирам срещу стени все по - близо и по - близо, за да мога да натискам спирачката все по - късно и по - късно. Започнах да го правя и срещу движещите се автомобили. Манията ми за саморазрушаване се беше развихрила до там, че преминах на тестове върху тялото - колко време мога да изкарам без да хапна нищо и да продължавам да реагирам по този начин; как бих реагирал в тази сутиация на кана кафе, дали мога да отворя вратата и да скоча в движение....веднъж дори ми се случи да се катеря и нарочно да вържа въжето хлабаво - само за да видя дали ще се стегне при свободното падане, или ще се разплете. Когато пуснах ръце от хватките и полетях надолу въжето се опъна и отскочих обратно. Вдигна се толкова прах, че дори аз се разкашлях.

В един момент това ми беше крайно недостатъчно. Вече ми трябваше поне кафе, за да се събудя, поне заплаха -  за да живея, поне хапчета - за да спя. Пренесох лудостта си във всяко ежедневно нещо - поставях ръката си на котлона, за да преценя кога ще загрее, пиех врящо кафе - бях готов на всичко, за да тествам лимитите си. 

Неусетно пренесох адреналина в работата си. Започнах умишлено да бавя нещата за последния момент, за да видя дали ще мога за 20 минути да свърша работа за ден. 

Открих, че колкото повече опитвам, толкова повече мога. 

Кафето започнах да пия на 100 градуса, защото на повече трябва да го инхалирам.

Ръката си махам от котлона, когато започне да се вдига пушек, а не когато боли.

Хапчета пия, ако ще спя.

Въжето за катерене връзвам, ако реша.

Работата за ден я върша за 20 минути, а после още за ден и още за ден и така, докато запълня колкото мога от деня. А после спирам, оглеждам се,

започвам отново.

Ежедневният риск така ме кали, че от известно време, та чак до днес спрях да чувам звука. Започнах да живея с наркоманията си, но не и да мога да утолявам абстиненцията.

Стигнах до там, че дори когато веднъж шофирах спокойно по пътя, срещу мен изпреварваше кола. Видях как приближава, 

настъпих газта.

и нищо.

Разменихме си лентите.  

нищо.

И така до днес.

Днес бях навън. Обичайно излизане. Беше приятно. Изведнъж чух отново познатото:

Такт, 

най - много два.

После пак:

Такт,

най - много два.

И отново:

Такт, 

най - много два.

Времето обаче не спираше. Всичко беше нормално - глъчката, хората, тропотът на прибори, музиката. Нищо от познатото усещане.

Изведнъж:

Такт,

най - много два.

Обърнах се. Видях я. Погледнах я в очите.

Такт,

най - много два.

Всичко спря.

...

Да пишеш на 19 е далеч по - лесно, отколкото да пишеш на 25. Лека - полека светът става много по - малко черно - бял и съвсем не толкова цветен, колкото е бил, когато възрастта ти е била 19. Няма нищо лошо в това, но някак категоричността на това, което би написал  на 19 на 25 вече е далеч по - умекнала и си склонен не само да изслушаш, но и да приемеш гледната точка на другия. Сигурно и да се съгласиш.

Въпреки това все още има неща, за които спокойно мога да пиша с огромна категоричност и да кажа - 'да, това е така, това винаги ще е така или поне в моята ценностна система това има огромно значение'. Защото аз съм привилегирован човек. Не съм се раждал в замък нито пък виждам пътят си напред и нагоре предначертан и лесен за следване. Не, аз съм от хората, които цял живот ще търсят с напипване щепсела в тъмната стая и то не толкова от нужда от нещо, а от нуждата от търсенето. Твърдя, че съм галеник на съдбата обаче, защото ми е дадено нещо, което на други не е. На 25 съм, имам работа, имам прекрасно семейство, имам приятели, чийто смях чувам от дургата стая, докато се опитвам да заспя и осъзнавам, че дори и да нямам никаква идея защо се хилят...просто искам да съм част от това. Затова и пиша тези редове с опънати крака, докато другите хора в компанията играят някаква настолна игра. И ми е спокойно, защото усещам мълчаливо разбиране само с поглед.

Да, в момента нямам лукс нито пък някакво грандиозно обществено положение, но имам разбиране и топлина, имам усмивките от другата - вече сегашна стая. Може да звучи наивно, може да звучи малко детско дори, но на 25 за мен това е важно и ми е ясно, че на 40 може и да няма такова значение. Но пък може да се окаже ключово милион пъти. Човекът, който ще съм на 40 задължително ще е преминал през това да бъде човека, който съм на 25.

Всичкото злато на света само по себе с няма стойност. Същото е и с титлите и медалите. Самоцелите са безсмислени. Важен е пътят.
Прав е онзи Бернщайн, нарекъл себе си Троцки, според когото 'Крайната цел е нищо, движението е всичко' и който за огромно съжаление е завършил посредством шиш за лед.
А движението е прекрасно, ако има с кого да го споделиш-  бил той просто приятел или повече от това. Кой каза, че другото е задължително повече? Май първо трябва да се изпита като такова...

....

Аз не съм глупав мъж. Страхувам най - много от деня, в който всичките ми мечти станат осъществени.

Просто ми се иска да се разкрещя. Или да споделя. Или да поплача. Не знам. Осъзнавам, че не съм добре, че съм притеснен, че има проблем и че не е в обхвата на силите ми.

Ако не беше важно, щях да вдигна рамене, да разперя ръце, да му тегля една майна и да не му мисля повече.

Ако ми се беше изплъзнало от контрола, щях да се попритесня, но да ми помине.

Но хем е важно, хем ми е извън контрола и не съм на себе си.

Няма как.

Няма как и да бъде инак.

Осъзнавам, че искам да споделя, но осъзнавам, че каквото и да споделя нито ще ми олекне, нито пък ще има полза, защото хората около мен няма с какво да ми помогнат. Осъзнавам, че е 23:08 и не е уместно да звъня на когото и да било.

И какво от това?

В някакви такива моменти си давам сметка, че съм малко като олюляваща се висока сграда без добри основи. Хем има супер много хора около мен, хем няма никого. На никого нищо не дължа, но и на мен никой нищо не дължи.

Благодарен съм на хората около мен, някои от които имат пълно основание да ме заплюят в лицето, но са далеч по - добри хора от мен, за да го направят. Благодарен съм им за това, че са по - големи хора от мен.

Целият този хедонистичен шовинизъм води до това, че осъзнавам, че макар и да се справям въпреки ситуацията повече от добре, това не променя факта, че подкрепата не ми е нужна, за да се справям, а за да мога да премина през нея. Също, че от мен се очаква реципрочното, а аз мноого добре знам що за малоумен боклук съм, способен на реплики тип: "еми нормално", "така става" и тем подобни.

Все тая. Едва ли ще успея да го променя това. Едва ли ще успея да променя повечето от кусурите си.

Проблемът е, че не ми олеква. Всъщност може би малко, докато пиша. Може да е несвързано и полуадекватно, но ми олеква. Това е целта.

Тоя живот не е създаван, за да си биеш главата сам.

Не е създаван и нарочно, но така се получава, че единственото, което си струва е да си биеш главата, но не сам. Щото не е създаван тоя живот за другата опция.

Ениуей.

Аз...аз не знам.

Интернет като координатна система

Ясно е, че интернет позволява на селския идиот да стане световен.

Въпросът е, че това, което по принцип може да ти даде много по - голям обхват на познанието - независими изследвания, лекции, безплатна комуникация, се превърна в пространство за споделяне на снимки на котки и клипове на пияни хора. Като отявлен любител на снимките на котки нямам нищо против това по принцип, но това, което може да ти даде много повече, се използва само, за да ти загуби повече време.

Един вид нагоре - във вертикал, ти можеш да намериш още и още неща, като надолу във вертикал можеш да задълбаеш в една и съща тематика, навътре един вид, превръщайки започналото като координатна система в 3D изображение. Toва ти позволява да станеш много по - вещ в една тематика, отколкото дори университетското образование ти позволява. Защото интернет не от вчера може да ти предостави повече информация от библиотеката на СУ(хеле пък на Пернишката академия).

За сметка на това повечето хора се шляят наляво и надясно по координатната система, за да намерят други простотии от същия характер.

lol.

Интелигентност е да можеш да напишеш "кур" на стената на театъра така, че всички да ти ръкопляскат и да ти кажат "евала", без да имат ясна идея защо точно го правят.

http://www.youtube.com/watch?v=fwz8kVO3i34&list=PLF28BA4CE5883A7ED

Ще го загубя, а ще е грях.

Те са велики, но това и малките деца го знаят.

От мен толкоз. Даже и това е в повече.:)

...

You know luck. At least you think you know what luck is - born with heritage of silver tray or winning the bloody lottery. You think luck is money - getting it easy, getting it fast. But you couldn't be more wrong.

Up until a point you usually think that you are either a fucking princess or a misfortune. And you are probably damn right, but not for the reason you reckon. Because gaining or losing luck is not in the things you notice. It is not bumping into a pretty girl and marrying her to be happy as ever. No. And misfortune is not getting the wrong answers to the right questions. On the other hand - luck is not getting the right questions to the wrong answers. That is wit.

Luck, my dear, is getting away with murder- The thing that does not make you rich as fuck and able to get yourself down by your own, but protect you from the mistakes of your own stupidity.

Simple as it gets - Getting away with murder.

Damn right. That is luck.

История за кученце, котенце и свиня с метаболитен синдром

Всичко започна с това, че имах намерение да напиша детски разказ за кученце, котенце и свиня с метаболитен синдром. Идеята трябваше да се върти около метода на моркова и метода на тоягата, около това как се справяме с проблемите, как се отнасяме с приятелите си и тн. Накратко свинята се разболяла от метаболитен синдром, качила много килограми и приятелите й - кученце и котенце се опитват да й помогнат да ги свали.

Нещата, разбира се, никога не са толкова прости. Раказът беше написан за около двадесет минути, редактиран за още трийсетина и видя бял свят на малко прозорче в интернет веднага след това.

Минаха няколко дни и ми се обадиха от някакъв регионален ежеседмичник от Димитровградско с около четирима редовни читатели, двама от които са роднини на издателя. Поискаха да го публикуват. Казах, че нямам никакви финансови претенции, тъй като ми беше ясно, че ако бях поискал повече от цифром и словом 10 / десет/ лева, това означаваше да се превърна в собственик на регионален ежеседмичник от Димитровградско и да загубя половината му аудитория по съребрена линия. Историята трябваше да бъде публикувана още миналата седмица, но днес беше свалена от малкото прозорче в интернет по причини от телефонен характер и заради чистотата на интернет пространството, което подрастващите толкова харесват.

Обадиха ми се от Агенция за закрила на детето във връзка с въпросното разказченце с кученце, котенце и...г-н Шишенков, защо свиня? Нещо намеквате ли? Имате ли проблем с хората с наднормено тегло?

Още допивах сутрешното си кафе и почти се задавих в този момент. Наложи се около петнадесет минути да обяснявам, че всъщност аз проблем с наднорменото тегло нямам, нямам и с хората с наднормено тегло, нямам и с хората по принцип, освен с някои, разбира се, но съм се старал да не засягам хора лично в детския си разказ за метода на моркова и метода на тоягата и затова не съм използвал имена. Допълних, че съм вярващ християнин, че имам малък поглед върху Корана от чисто любопитство и че имам слабост към творчеството на Булгаков, което би трябвало да бъде възприето като плюс от практикуващите с атеисти. 

Уви, свинята трябваше да отпадне. Не само че било обидно за хората с наднормено тегло да има детски разказ за животно с наднормено тегло, което се опитва да го свали, но и думата "свиня" носела твърде много негативни конотации и трябвало да бъде заменена с "прасенце" още изначално. Вече обаче било твърде късно и трябвало да се замисля дали не искам да напиша разказ за жираф, който много иска да стане пилот на изтребител. Отговорих, че имам слабост към темата точно толкова, колкото имам слабост към молекулярната биология. Стиснахме си ръцете да напиша история за жираф, който иска да се развива в областта на молекулярната биология, но в Африка няма книжки и затова дакел и лисица от България щели да му пращат. Било добре, защото щяло да реабилитира лисицата като положителен персонаж.

Викам си, окей, сега тая свиня я на прасенце ще я правя, току виж мине за нов разказ. Може да е болна от анорексия и да трябва да напълнява, за да е сочна за празниците. Запалих цигара. Не че пуша, но понякога просто се налага. Телефонът ми звънна. Комисия по вероизповеданията. Вече бях вдигнал, така че нямах много голям избор дали да говоря с тях.

- г-н Шишенков?

- Същия.

- от вестник "Майска шипка"?

- Нищо общо.

- Не пишете ли детски разкази за в-к "Майска Шипка" от Меричлери, Димитровградско?

- Писал съм един и доколкото разбрах няма да го бъде.

- Ами няма да го бъде, г-н Шишенков. Няма и още как. 

От тук нататък последва тридесет минутна(цифром и словом 30 /тридесет/) тирада за това как всъщност свинята е обиден за мюсюлманите образ и няма да бъде възприета от другите двама читатели на в-к "Майска шипка", които не са роднини на издателя и които може по някаква забравена от Бога случайност да са правоверни мюсюлмани.

Попитах има ли значение дали са шиити, или сунити. Отговориха ми, че нямало значение. Предложих свинята да е болна от анорексия и да умре в крайна сметка, защото не е повярвала в словата на пророка Мохамед. Примерно. Казано ми бе, че не е етично персонаж да умре в детска книжка. Suck on it, Le petit Prince! А и от "Шалом" можели да имат против. Било дори радикален ислям това моето. Наложи се известно време да доказвам вярата си в подвига на Христос. Поне вече знам кой вестник щях да притежавам, ако бях поискал 10 лева хонорар.

Окей, свиня - йок. Закрила на детето са против с метаболитния, Вероизповеданията не са окей със свинята, със смъртта и с радикалния ислям. Зачудих се дали да не направя котето мъченик за вярата и да си взривя ритуално незапочналата литературна кариера. Може пък котето да получи 72 девици в литературния рай, не е малко.

Започнах сериозно да се замислям дали не е по - добре да го уча тоя жираф на молекулярна биология и туйто. Телефонът ми този път не звънна. Започнах почти престъпно да пиша ред - два за това как имало едно време един жираф на петна, който се казвал Етна и много искал да учи молекулярна биология. Съобщение за получен е - mail(емел според много чиновници у нас). Викам си...спам. Ама не. Официален e - mail от Съвета за електронни медии. Три страници уърдовски формат за това, което вече знам- свинете и болестите не са окей в българската литература, радикалният ислям също. Дотук добре.

Имаме проблем с кучето обаче. Знаех си, че е с кучето, а не с котката. Все пак кучето трябваше да играе ролята с тоягата- беше изготвило план за упражнения, беше отделило време да помага на свинята и да следи хранителния режим. Фашист. Да бе, кучето Морти, което следи хранителните показатели на Свинята Сашка било фашист! Освен това следенето водело до алюзии за това, че свинята може би е в концентрационен лагер, а кучето е надзирател. Нямах идея, че точно това съм написал, но уви. Това било. Морти също така не било удачно за име на каквото и да било животно в детски разказ, защото най - вероятно идвало от латинското mortus, което не е особено живо като наименование. Дотук с героят Морти в което и да е българско произведение. Мръсна фашистка подлога! Сашка било хубаво обаче, можело да го използвам. Поне никой засега не е протестирал срещу това...

Ново съобщение. Не посмях да го погледна. Пак започнах- имало едно време един жираф на петна, който се казвал Етна и много искал да учи молекулярна биология...Телефонът. Вдигам. Някаква независима организация на някакви хора с някаква сексуална ориентация. За вестник "Майска шипка" се обаждали. Ш и П били разменени. Отговорих им, че съм по детските разкази, при това все още нямам издаден такъв, а не по шипките с разменени букви в тях. Казаха, че са прочели предпечата. Нямали проблем със свинята, която обижда правата вяра, нито с кучето- фашист, даже него го намирали за особено секси, но не ги кефело, че котката не е достатъчно хомосексуална. Вече не пиех кафе, но щях въпреки това се задавих, при това без да опитвам.

- Извинете, не знаех, че котката ми е хомосексуална. - плахо отговорих.

- Ами да, котката във Вашия разказ ракзрива някои особености, които намекват за, хм, видите ли, различна ориентация. Все пак...котарак на име Гушко? Който е толкова добър и към свинята Сашка, но показва засилено внимание и грижа към кучето - фашист.

- Това за фашиста от СЕМ ли ви го казаха?

- Оу, не. Очевидно е просто. Но и от СЕМ ще го потвърдят. Знаете ли, може Вашата хомосексуална котка Гушко да имплементира метода на тоягата вместо този на моркова и тогава ще бъде доста добре. Ще има известна садо- мазо насоченост и ще бъде доста възпитателно по отношение на децата.

- Как по точно?- заинтересувах се.

- Ами човек се ражда със своята сексуалност и цял живот живее с нея. Не знаете ли?! Хубаво е децата, които имат различни наклонности да живеят от малки в мир с тях.

Кимнах, макар че никой нямаше как да види това по телефона. В последствие затворих. Котката Гушко започна да приема много латексов образ в съзнанието ми имах намерение да се отърва от него.

Викам си окей. Свинята не е окей, кучето ми е фашист(още ми е трудно да го повярвам) и имам хомосексуална котка, която може да стане садо - мазохист за ползу роду. Звъннах на редактора на вестника с обърканите букви и му предложих да направим корекции, за да може все пак да излезе нещо. Предложих свинята сама да се опита да отслабва, т.е. да е лично решение и да няма общо с обществената оценка, пък Аллах ще ме прощава, че е свиня, а не хипопотам например, пък другите две животни да са дочули, че тя има проблем и да са решили да й помогнат, кой с каквото може. Той вика- прави каквото искаш, аз тоя извратен разказ няма да го дам на дъщеря си да го чете. Дъщеря му е на 30, но се съгласих.

Затворих и почнах да го описвам. Звънна се на вратата. Двама полицаи. Започнах с добър ден, ама не е добър. Чули разговора, не можело да се подслушва. Политически причини, скандал за държавата, да съм бил дал обяснения в районното. Как са ми чули разговора и защо, не било моя работа. Но извратените ми разкази за животни с объркана съдба било тяхна работа и трябвало да пиша сведения.

Сега съм в Районното. Написах си обясненията. Накратко- детски разказ, три персонажа, куче- фашист, няма общо с лидер на политическа партия, свиня с метаболитен синдром, няма общо с бивш председател на правна комисия, котка - хомосексуалист, няма нищо общо с лидер на опозиционна партия. Котката може да е садо - мазохист, но ще го мисля после. Не смея да мисля с какво няма общо.

Една секретарка се смили над мен и ми даде тетрадка и химикалка за килията, нали съм за 24 часа задържан, та поне да понапиша нещо, да убивам времето един вид. Не съм много сигурен, че искам да ви казвам докъде я докарах, ама ето как ще изглежда "История за кученце, котенце и свиня с метаболитен синдром":

Имало едно време един жираф на петна, който се казвал Етна и много искал да учи молекулярна биология...

пп Дванадесет минути след първоначалното публикуване на този блогпост получих експресна нота от посолството на Италия. С прискърбие ми съобщават, че Етна не е подходящо име, тъй като съвпада с наименованието на активен вулкан, отговорен за трачната смърт на много хора. Проблем с кучето - фашист нямали. Може би било малко некоректно, но пък било мило един вид. Хомосексуалната BDSM котка много ги кефела обаче

...

Как да си направим сал в зависимост от това къде се намираме?

С времето осъзнавам, че в зависимост от това къде се намирате, малките неща се правят по различен начин. В някои отношения това важи и за големите. Но да приемем, че пред нас стои огромна река и ние трябва да се преместим по течението й. За целите на това изследване не разполагаме с голям технически и организационен арсенал.

Ако вървим от Запад на изток по европейска линия, можем да приемем, че първите по националност ще си направят сал, който ще си е сал, но ще е различен от сала на другите. Различен. Ще плува по реката, факт. Макар и също като другия, но ще е различен. Различен. По мое мнение ще има добро чувство за хумор. И най- вероятно вложените усилия за построяването му ще се превърнат в причина смесителя за топла вода да си остане все така неоткрит.

В далечния изток ще се роди идеята да се отсекат две дървета, пъновете да се обработят като за класически сал, а между тях да бъдат вързани хора, които да плуват по команда, докато водачът на сала изпълни мисията си за слизане по течението. Това ще осигури по - висока скорост и опасения на Международната общност относно екологичната ефективност на продукта. Дървета не се намират под път и над път вече.

Някъде в Централна Европа ще се сформира точен план, група от хора ще отсече предварително набелязан брой дървета за предварително определена единица време. Друга група от хора ще ги обработи, трети ешелон ще ги върже, а четвърта група от хора ще предвиди минимум двама гребци, жена с ветрило и местенце отпред за лого с три лъча.

По южните краища на Централна Европа също ще се пробват със сала. Група от хора ще отсече дървета, други хора ще им ги откраднат и ще ги продадат на дъмпингова цена, а останалите ще правят секс. Салът ще е наполовина по - малък от необходимото и слабо завързан. Ако изобщо го има.

На Балканите ще настанат безредици за това кому е дошла първо идеята за постояване на сал и как точно да се казва. Само в най - южната им точка никой няма да се занимава с това да строи сал и да спори за наименованието му. Там ще си вземат заем, за да си купят. Останалите ще организират сблъсъци за това как точно да бъде изписано наименованието, на латиница или на кирилица и най - вече от каква религия е салът. За саловете е важно каква религия изповядват.

В Централна Европа също биха искали да се включат, но вече късно, имаше потоп миналата седмица.

Тъжната история завървша с това, че в България, освен че половината страна ще се включи активно в споровете за име и религия на сала, една трета ще се заемат с построяването му. Никой няма да им обърне внимание дори и да открият реактивното торпедо. По единици много хора ще си направят сами различни плавателни средства и ще си потеглят срещу течението по пътя на индивидуалното спасение . Задължително срещу течението. В деня на крайния срок някой ще застане върху голям камък в реката и ще започне да гребе. Ако го питат защо не тръгва, ще отговори, че се засилва. После ще се чуди как така никакво разстояние не е изминал.

...

Този път няма да пиша нищо сериозно. Няма да правя и безброй корекции на допуснатите в бързината на пресъздаване на мисълта грешки.

Съжалявам, ако има недоволни. Ако няма, още по- добре. Но доколкото познавам бита на българина, недоволни не просто ще има, ами ще са и пемного и по пре различни причини.

Затова и слагам ето тази точка . тук по средата на мисълта и тук . където е по- добре да има запетая, за да ви дразни и да ви бърка в нервите, та да може като истински българи да се оплаквате и да критикувате на воля.

И знам, че не ви стигат, затова ще напиша Мбоскодиктиозавър без причина, за да може да се нервите, че не си спомняте откъде е това и да беснеете на мен, че се правя на умен.

От няма и три дни съм тук и е различно. Това е не само защото съм на почивка, нямам задачи, ставам в 11, пия по- малко кафе, чета книга за кеф и не бързам заникъде, не е и защото компанията ми е прекрасна. Това е така, защото тук, само на 1 000 километра от Дома хората просто живеят по друг начин.

Не казвам, че италианците са някакви меганачесани с интелект типове- глупости. Сървисът им е по- тегав от този в Слънчев бряг, ментаджии на дребно са, а ярко контрастно оцветените към тъмния спектър са дори по- дразнещи от най- нахални римляни у нас. Ама наистина.

Не е различно и защото природата е мега яка, сградите- толкова уникални, че да се пишат със з- згради. Съвсем не. Да, действително е страшно приятно всичките здания едно до друго да са в сходен стил и да са лицеприятни, но не е задължително. Пък и това се коригира с времето при достатъчно желание от страна на главния архитект и още няколко такива с арх. и инж. преди името.

От контактите с хората ми прави впечатление нещо друго. Имам възможност и да съпоставя с това, което се случва в България, защото интернетът не ти позволява да си безкрайно далеч от дома. Докато в България колегите и приятелите ми, които са на по 23 години някъде се избиват за някаква малоумна глупост, тук приятелите, при които съм останал, живеят далеч по- спокойно. Имах възможност да си поговоря и с техните приятели и за тях важи същото. Общо взето всички страдаме от едни и същи страхове и съмнения, но като че ли те си позволяват да са на 23 доста повече, отколкото ние.

Защото в България, когато си на 23 се счита за несериозно да не се държиш като 40 годишен. Защото преждевременното състаряване у някои хора води до желанието им да превърнат другите в такива като тях. Кара ги да очакват, не само да очакват, но и да изискват хората около тях да не пишат "защото" в началото на две поредни изречения, да са облечени по определен начин, да харесват определени коли, да използват определени маниери, да не прекаляват с употребата на думата "определени" в изреченията....Дефицитът на успех у нас е толкова заразителен за младите хора, че едва намерили първата си работа те започват да се държат като вече много тежки и утвърдени професионалисти, с 10 години стаж, 20 милиона в банковата сметка и сякаш не в този живот са израснали в Бяла Слатина. Е, сори.

По същото време на 1000 км от там тук са на 23, влюбват се, мечтаят, обикалят 10 магазина, за да купят парфюма на проекто гаджето си, при това само за да им напомня за неговия мирис...а бе, знам какво ще ми кажете. Несериозно е. А бе, да, несериозно е, съгласен съм. На 23 не си на 16. Но не си и на 40.

Както е нормално да се страхуваш от това дали ще се реализираш, защото let's face it младежката безработица е страшна в цяла Европа, не само у нас, както е нормално да ти е неудобно, че харчиш все още парите на вашите, а те не са безкрайно много, така е повече от очаквано да си мечтаеш да не си сам и да си щастлив. Само че при 40 годишните 23 годишни това дотолкова се е изродило, че вместо да се влюбят до уши, са почнали да дърпат тиранти и да се правят на велики и да се разпитват един други кой колко милиона изкарва.

Не ви съдя, тоя живот си е ваш, правете с него каквото си искате. Обвинявайте се за това кой ви организира бала, критикувайте ме задето според вас не съм сериозен, тъй като спя с тениска с надпис "undercover genius" или задето ви се усмихвам(може би причината е съвсем различна), все тая ми е. Но не очаквайте, че ще съм като вас.

За Бога, много пъти ми се е искало, иска ми се почти всеки ден, но много рядко ми се получава. Не защото съм безбожно уникален и невероятен, а защото искам на 23 да съм на 23, а на 40- на 40.
 Сори.

И не ми пука с какво ще сте облечени на бала, с какъв грим ще сте и какви покани ще давате на преподавателите, които не ви помнят имената.

Поздрави от мен, отивам да ям сладолед( ;

....

Scatter-вам през стари уърдовски файлове на компютъра ми. Нямам никаква представа кой го е писал това, но съм го запазил, та аре малък шеър:

My heart was in the depths

Of the falling snow

Where only pain and misery

Could ever grow,

And I was wandering around,

Like a drifter or a single

                                    Rolling stone.

I sought for some treasures-

Freedom, or just relief

But what I only came up to was

                                                My constant grief.

So I stood against the winds of

            The ruthless еarth.

I wanted to rebel. To rise against

What caused my hurt.

And, in pain from all my

Bleeding wounds,

My body was torn to pieces by the

Upcoming no good

Rains kept falling and falling

Over my head,

And floods were drowning my soul

And I never dreamt that my

Love will ever grow.

But one day,

Full of spring and

Surprise

I became not only a spectator of the

            Blessing sunrise!

But you weren’t there, my dear,

I was all alone.

Because love ain’t magic when it is gone.

...

http://www.youtube.com/watch?v=ps3ftZQ5O3w

Като за чаша вино :)